Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Виждаш ли онзи мъж?

— С шапката?

— Същият. Ще хване такси и ние ще го последваме.

— Това някакъв номер ли е?

— Моля?

— Нещо като „Скрита камера“? Е, имам новина за теб. Не се опитва да хване такси. Върви.

— Карай след него.

— Да карам след човек, който върви?

— Бавно — каза Келър. — Не се приближавай много.

Мъжът вървеше с бърза крачка в източна посока. Келър го последва с таксито, като се опитваше да не обръща внимание на шофьора. Мъжът мина три преки, зави и се насочи на север по улица с еднопосочно движение на юг.

— Мамка му — изруга Келър и плати на шофьора.

Слезе и огледа района. Опитваше се да разбере дали някой следи него или мъжа. Не видя никого, но това не означаваше, че нямат опашка.

Подминаха още две преки. Убиецът на Маги се движеше от лявата страна на улицата, а Келър — от дясната. На кръстовището с улица в западна посока с доста натоварен трафик мъжът спря до бордюра и вдигна ръка. Келър направи същото и хвана таксито, което мъжът се опитваше да спре. Този път се качи на задната седалка, наведе се напред и посочи мъжа на шофьора.

— Той се опита да ме спре — каза шофьорът, — но ти го изпревари. Искаш ли да го кача?

Келър беше изкушен, но само за миг.

— Не. Искам да изчакаш тук и когато той хване такси, да го последваш.

— С добър бакшиш, става ли?

— Петдесет кинта.

— Плюс каквото показва апаратът?

— Сключваш изгодна сделка — каза Келър. — Тръгваме. Не, задръж. Чакай малко.

Едно такси спря, но след кратка размяна на реплики потегли.

— Може би не е харесал как изглежда твоят човек — предположи шофьорът.

— Защо? Облечен е прилично.

— Тогава може твоят човек да не е харесал шофьора. Или таксито да е мръсно, някой пиян да е повърнал вътре.

— Може да е поискал да го закара на летището — разсъждаваше Келър на глас.

— Не — възрази шофьорът. — Сигурно отива в Бруклин. Спира още едно. Е, днес му върви. Качва се.

— Не го изпускай — нареди Келър, — но не се приближавай много до него.

— Става.

Келър седеше приведен напред и не изпускаше от поглед таксито с убиеца. След малко попита:

— Защо не на летището?

— Няма багаж.

— Може да пътува без багаж.

— Мислиш, че отива на летището?

— Възможно е.

— Случайно да знаеш кое летище?

— Мога да стесня избора до три.

— За „Ла Гуардия“ и „Кенеди“ няма проблеми, но за „Нюарк“ ще включа апарата на двойна тарифа.

— Включи го — отвърна Келър.

— За извън града.

— Плюс петдесетте, за които се договорихме.

— Плюс петдесетте и таксата за тунела.

Келър мълчеше, вперил поглед в таксито пред тях, и шофьорът прие това за възражение срещу цената.

— Ако искаш евтино возене до „Нюарк“, можеш да вземеш автобус от „Порт Оторити“. Ще те закара за десет-дванайсет долара. Никакви бакшиши и такси, но не посочвай някакъв си задник с шапка и не очаквай шофьорът да го проследи.

Келър му каза, че парите не са проблем. Но явно и бездруго не отиваха към „Нюарк“. Сега се намираха на Осмо авеню, насочиха се към горната част на града и подминаха отбивките за тунелите „Холанд“ и „Линкълн“. Ако убиецът се беше запътил към някое от другите две летища, какво правеше таксито му толкова далеч на запад?

— Пристигнахме — съобщи шофьорът, след което намали и спря. — Хотел „Удли“, европейски дух в сърцето на Ню Йорк. Нали ти казах, че няма да отиде на летището без багаж?

— Точно това каза — потвърди Келър.

— След малко ще излезе с куфар в ръка. Или най-вероятно ще го тегли. Куфарите на колелца превземат света.

— Плаща на таксито.

— И?

— Може би има друга идея — каза Келър и извади от портфейла си три банкноти от двайсет долара и една десетачка. Таксиметровият шофьор изглеждаше доволен — имаше за какво, помисли си Келър — но явно предпочиташе да се навърта наоколо до края на операцията.

— Ще излезе след пет минути и ще ти се иска да си ме накарал да изчакам — каза той.

Келър реши, че вероятно е прав, но въпреки това слезе от таксито и влезе във фоайето на хотела.

Намери стол, откъдето можеше да наблюдава двата входа и асансьорите, но тъкмо се беше настанил, когато усети, че някой проявява интерес към него. Озърна се и улови погледа на рецепциониста.

След няколко часа, помисли си Келър, човек като него, добре облечен и с приличен вид, можеше да седи цял час с вестник, без да привлече никакво внимание. Но в този час, когато небето още беше тъмно, а градът спеше, той се набиваше на очи.

Той отиде до рецепцията, извади портфейла си и го отвори, все едно показва значка.