Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Интересува ме мъжът, който току-що влезе. Носеше шапка.

— Да ви призная — каза служителят, — имах предчувствие за него.

— Къде отиде?

— В стаята си. Е, в нечия стая. Отиде направо към асансьора. Не спря на рецепцията да си вземе ключа.

— Случайно да знаете номера на стаята?

— Не съм го виждал преди. Не съм бил на смяна, когато се е регистрирал. Ако се е регистрирал. — Той се наведе напред и сниши глас. — А какво е направил?

Уби моя приятелка, помисли си Келър.

— Просто ще поседна — каза той. — Не знам колко ще се забави, но не искам да го изпусна. Продавате ли вестници? Трябва ми един, за да не привличам вниманието, докато седя.

Вестниците още не бяха пристигнали, но служителят успя да намери вчерашен „Таймс“. Келър не предложи да го плати, защото реши, че един полицай не би го направил. Седна с вестника и се опита да изглежда заинтригуван от него.

В началото нямаше никакво движение, но когато се зазори, асансьорът се отваряше на всеки няколко минути и отвътре излизаха хора, които се насочваха към рецепцията. Някои имаха изтерзан вид, други изглеждаха напълно разсънени, но никой не приличаше на мъжа, който се отби у Маги. Келър държеше под око и главния вход на хотела и от време на време излизаше на улицата да огледа набързо. Единия път зърна мъж с шапка и анорак, който влезе в хранителен магазин отсреща.

Роджър, помисли си той, и се опита да застане на такова място, че да вижда входа на магазина и в същото време да наблюдава фоайето на хотела. Очите му се стрелкаха отляво надясно и обратно, сякаш гледаше тенис мач. След малко мъжът с анорака излезе от магазина с по една найлонова торбичка във всяка ръка. На Келър му беше достатъчен един поглед, за да се убеди, че това не е мъжът, когото беше видял на „Кросби стрийт“. Този тип беше по-нисък и набит, с голям корем. Келър подозираше какво съдържат торбичките — стекове кутийки бира.

Той се върна във фоайето и отново седна с вестника. И само след минути едва не изпусна мъжа с шапката.

Защото този път кучият син не носеше шапка. От асансьора слязоха четирима мъже — всичките без шапки, облечени в костюми с вратовръзки и с куфарчета в ръка. Единият отиде на рецепцията, а другите трима се отправиха към улицата. Келър заби поглед във вестника и в следващия миг внезапно вдигна глава. Не беше познал мъжа, но позна походката. Излезе след него и го видя да се качва в първото такси на стоянката. Мъжът не носеше шапка, пак имаше мустак, а косата му беше руса и рошава.

Беше се привел, за да влезе в таксито, и Келър беше толкова близо до него, че можеше да се протегне и да го докосне. Обзе го мимолетен порив да направи точно това — да го завърти, да го сграбчи за вратовръзката и да го удуши с нея. Изненада се от този импулс, но, разбира се, не му се подчини, нито той му попречи да чуе какво казва мъжът на шофьора.

Келър изчака таксито да потегли и се качи в следващото. Пъхна се отзад и се настани удобно.

— Летище „Нюарк“ — каза той. — „Континентал Еърлайнс“.

„Нюарк“ служеше за разпределителен център на „Континентал“ и авиокомпанията разполагаше с отделен терминал, който ползваше заедно с партньорите си. На Келър му допадаше идеята за партньорски авиолинии, които се сближават като герои във филм за мъжко приятелство и си имат общи тайни правила. Не му харесваше обаче броят на гейтовете на „Континентал“. Не видя мъжа в общата зона и предположи, че той вече си е взел билета и се е запътил към гейта.

Но кой гейт? Имаше десетки, а Келър не можеше да извика човека по високоговорителя. Трябваше да обиколи гейт по гейт, докато го намери.

При проверката за сигурност жената пред него постоянно задействаше металния детектор и забавянето, макар и само от няколко секунди, го подлуди. Помисли си, че допусна грешка, като не накара шофьора да следва таксито. Изобщо не биваше да изпуска мъжа от поглед. Разбира се, така беше по-лесно, а и имаше опасност да изгубят таксито в тунела, но сега се луташе от гейт на гейт и оглеждаше пътниците, като се стараеше да се придвижва колкото се може по-бързо, без да привлича внимание. Къде, по дяволите, беше кучият син?

И за малко не го изпусна отново. Защото той вече не беше рус, а с къса тъмна коса, и мустака го нямаше. Беше си махнал вратовръзката, така че Келър можеше да забрави за душенето с нея. А вместо сако носеше анорак.

Анорак! Но този беше черен, а не кафеникав като на Роджър. Пък и той не беше Роджър, за бога. И все пак всеки път щом Келър го видеше, мъжът изглеждаше различно. Дали сега беше той? Можеше ли да е сигурен?