Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Човекът, за когото трябва да се погрижа — каза той. — Какво знаем за него?

— Знаем името на проклетото му куче — отговори Дот. — Какво повече трябва да знаем за когото и да било?

— Отидох до офиса му и не знаех какво име да търся в указателя.

— Името му го нямаше ли?

— Не знам, защото не влязох да проверя, като не знам какво да търся. Освен собственото му име. Но ако пише име на фирма, няма да се ориентирам.

— Освен ако фирмата не се казва „Хършхорн“.

— Да.

— Келър, има ли значение?

— Вероятно не, иначе щях да измисля начин да науча каквото ми трябва. Както и да е, изключих варианта с офиса.

— Тогава защо ми се обаждаш, Келър?

— Ей така.

— Не че не се радвам да те чуя, но има ли смисъл във всичко това?

— Вероятно не. Тази нощ не можах да спя. На горния етаж някакви типове от „Ангелите от ада“ правеха купон.

— В що за място си отседнал, Келър?

— Дадоха ми нова стая. Дот, знаеш ли нещо за мъжа?

— Знам каквото знаеш и ти. Къде живее, къде работи…

— Защото той изглежда типичен бял американец от средната класа от предградията. И въпреки това има врагове, които ми дават кола с пистолет в жабката. И резервен пълнител.

— За да стреляш по него колкото ти душа иска. Не знам, Келър. Дори не съм сигурна дали човекът, който ми се обади, знае нещо, но ако трябва да го определя с една дума, ще кажа „хазарт“.

— Той дължи пари? Поръчват стрелец заради хазартен дълг?

— Нямах предвид това. Там има ли казина?

— Има писта — отговори той.

— Стига бе! Кентъки Дерби, тинтири-минтири, но това е през пролетта. Градът е на река, нали така? Има ли казино на корабче?

— Може би. Защо?

— Ами, може да имат казино, а той да се бори да го закрият, или пък да искат да открият казино, а той да им пречи.

— О.

— Или пък е нещо съвсем друго, защото тези неща обикновено са строго поверителни, а аз нямам достъп до такава информация. — Тя въздъхна. — Като гледам, ти също.

— Права си. Да ти кажа ли какво наистина става, Дот? Разконцентриран съм.

— Разконцентриран.

— Още откакто слязох от проклетия самолет и се насочих към грешния човек. Я ми кажи защо някой ще чака самолет с надпис, който не се чете?

— Може да са му поръчали да посрещне човек с дислексия.

— Същото като с малката червена лампичка на телефона.

— Обърках се, Келър. Каква малка червена лампичка на телефона?

— Няма значение. Знаеш ли какво реших? Ще зарежа всички тези глупости, просто ще си свърша работата и ще се прибера у дома.

— Боже! Страхотна идея!

Продавачката в магазина беше сигурна, че имат тапи за уши.

— Тук някъде са — каза тя.

Носът й потрепваше като на заек. Келър искаше да й каже да не се притеснява, но усети, че ловната треска я е завладяла. И естествено ги откри. Стерилни тапи за уши от полиуретанова пяна, по два чифта в пакетче, за долар и деветнайсет цента с данъка.

След всичките усилия, които положи жената, как можеше да й каже, че си е сменил стаята и вече няма нужда от тях, че е попитал само от любопитство? Мислеше си да й каже: „О, тези са от пяна, а аз исках титаниеви“. Но така само щеше да я прати на двайсетминутен лов за титаниеви тапи и откъде да е сигурен, че няма да открие такива?

Той плати и отказа торбичка.

— Хубаво е, че са стерилни. — Той посочи надписа на пакета. — Иначе ще започнат да се размножават и да излизат от ушите ни.

Тя избегна погледа му, докато му подаваше рестото.

Келър се върна в Кентъки и отиде до „Уайндинг Ейкърс Драйв“ в Норборн Истейтс. Мина покрай къщата на Хършхорн, но не успя да разбере дали вътре има някой. Обърна и паркира на място, откъдето можеше да я държи под око.

Докато караше насам, видя няколко училищни автобуса, поели на следобедни обиколки. Малко след като паркира и загаси двигателя, един от тях явно бе спрял наблизо, защото по „Уайндинг Ейкърс Драйв“ се появиха хлапета. Вървяха сами или на групички по две-три и завиваха в странични улички или влизаха в къщите. Две момчета спряха на алеята пред дома на Хършхорн. По-ниското влезе в гаража и се появи, дриблирайки с баскетболна топка. Оставиха ученическите си чанти встрани от алеята, съблякоха якетата си и започнаха игра, която, изглежда, се състоеше в стреляне подред от различни квадратчета на алеята. Келър не беше сигурен как се развива играта, но определено можеше да каже, че не ги бива много.

Докато момчетата бяха там, можеше да забрави за идеята си да се вмъкне в гаража. Не знаеше дали джипът е вътре, или Бетси Хършхорн е отишла да трупа хранителни запаси в „Сейфуей“, но за момента това нямаше значение. А и той не можеше да стои дълго, защото все някой щеше да се обади на 911 да съобщи за подозрителен мъж, който дебне на улица, пълна с деца.