Лоуренс Блок - Убийства по списък

Друга кола. Настръхна и се приготви да се отпусне. Но не, тя зави по алеята и вратата на гаража започна да се вдига.

Докато фаровете изпълниха гаража със светлина, Келър вече се бе снишил зад джипа. Субаруто влезе. Хършхорн изключи двигателя и изгаси фаровете. Гаражът потъна в мрак и след малко, когато Хършхорн отвори вратата, лампичката в колата светна.

Когато мъжът стъпи на земята, Келър вече го чакаше.

До търговския център, където остави колата, имаше уличен телефон, но всички магазини бяха затворени и олдсмобилът беше единствената кола в паркинга. Келър се чувстваше прекалено на показ и твърде близо до „Уайндинг Ейкърс Драйв“. Влезе в колата, качи се на магистралата и когато слезе от нея, спря на бензиностанция „Ексън“ и се обади на Дот от обществения телефон.

— Готово — каза той.

— Бързо стана.

— Не ми се видя бързо, но сигурно беше. Знам само, че работата е свършена. Искам да затворя телефона и да се метна на самолета.

— Защо не го направиш?

— Късно е. Последният самолет сигурно скоро ще излети, а аз трябва да се върна в мотела да си взема багажа. Пък и стаята е платена.

— И може би „Ангелите на ада“ ще са с махмурлук от вчера.

— Те сигурно вече са в друг щат, но и без това ми смениха стаята. На горния етаж съм. Така че няма как да ми вдигат дандания над главата.

— Ами ако под новата ти стая се настанят „Робите на сатаната“?

— Освен ако не измислят начин да танцуват по тавана, няма проблем. А и имам тапи за уши. Продават ги в „7-Илевън“.

— Ама че държава.

— Ти го каза.

— Келър, наистина ли мина добре?

— Да, всичко е наред. Важното е, че работата е свършена и утре сутринта ще хвана първия полет. Градът не е лош…

— Келър, ти винаги казваш това. Каза го и за Роузбърг, Орегон.

— … но ще съм адски доволен, ако не го видя повече — довърши той. — И това е нещо, което не си ме чувала да казвам за Роузбърг. Нямам търпение да се махна оттук.

Той паркира олдсмобила на обичайното място зад мотела и в следващия момент се сети, че новата му стая е отпред. Въпреки това не го премести, прецени, че е по-добре да остане тук, защото не се виждаше от улицата. Вече не му се налагаше да мисли какво да прави с пистолета. Тази грижа, както и Уолтър Хършхорн, му се беше махнала от главата.

Покисна малко във ваната и после гледа телевизия, включително и половин час местни новини. Водещите бяха чернокожа жена и бял мъж, но беше трудно да ги различиш. Цветът и полът някак си изчезваха и човек чуваше само радостните им гласове и виждаше големите им блестящи зъби.

Затова беше трудно да се съсредоточиш в това, което казват, но Хършхорн не присъстваше в нито една от новините. Келър не беше и допускал, че ще е другояче.

Легна си. Шумът от уличния трафик не беше много силен, а и Келър беше нюйоркчанин — клаксоните, сирените и свирещите спирачки не го смущаваха и той рядко ги забелязваше дори подсъзнателно. Но все пак пробва тапите за уши само за да види какво е усещането и заспа, преди да се накани да ги извади.

Събуди се около десет и половина. Рязко се отърси от съня и седна в леглото. Сърцето му биеше бясно. Разбира се, не чуваше нищо и му отне цяла минута да осъзнае защо. Погледна телефона, очаквайки да види червената лампичка да мига, но тя не мигаше. Провери колко е часът и се изненада, че е спал толкова до късно. Запуши си ушите и ще спиш като заклан.

Той си отпуши ушите и прибра тапите, вече нестерилни, при чистия чифт. Дали това беше добра идея? Трябва ли да ги хвърлиш, след като си ги използвал веднъж? Или може да ги ползваш отново? Той прекрасно разбираше, че вече не са стерилни, но дали е необходимо да са? Никой друг няма да влезе в досег с ушната ти кал. Ако никога не са били другаде освен в собствените ти уши и ако това беше единствената им бъдеща дестинация, доколко е нехигиенично да ги ползваш пак? Дали беше като повторната употреба на клечки за уши или по-скоро като да се обръснеш втори път със самобръсначка за еднократна употреба?

Събра си багажа и го помъкна към колата. Когато зави зад сградата, видя, че паркингът е пълен с полицейски коли и линейки, някои от които с включени сигнални светлини. Тук-там бяха опънати жълти полицейски ленти и докато той стоеше и зяпаше, от една стая излязоха двама мъже в гащеризони с носилка в ръце. Върху нея имаше сивкавозелен чувал с плътно закопчан цип.

Келър отиде на рецепцията с багажа си.

— Ама че ужасно нещо! — каза момичето зад гишето, което видимо се наслаждаваше на случващото се. — Камериерката, мексиканката? Нямало донат на вратата, затова почукала и…