Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Само защото не се е появило по новините…

— Не означава, че не се е случило. Точно това си помислих. Но не е станало така. По-късно разбрах, че са открили тялото чак на сутринта. Не знам колко разтревожена е била госпожа Хършхорн, когато мъжът й не се е прибрал, и нямам представа дали се е обадила на някого, но знам, че никой не е отишъл в гаража, докато не е станало време да се откарат децата на училище.

Тя отпи глътка студен чай.

— Значи хората в сто четирийсет и седма са умрели няколко часа преди някой да разбере, че Хършхорн е мъртъв.

— Е, аз знаех. И ти знаеше, защото ти се обадих. Но ти си единственият човек, на когото казах, и ми се струва, че не си го разпространила.

— Реших, че това е нашата малка тайна.

— Освен че не е знаел, че работата е свършена, как е разбрал къде да ме намери?

— Може да те е проследил дотам от „Уинди Хил“.

— „Уайндинг Ейкърс“.

— Все едно.

— Никой не ме проследи. А ако го беше направил, щеше да ме проследи до новата ми стая, не до предишната. Изобщо не съм припарвал до сто четирийсет и седма.

— Хората в сто четирийсет и седма. Мъж и жена ли бяха?

— Да, мъж и жена. В стаята имаше две легла — всички стаи са така, но те са използвали само едното.

— Нека да позная. Женени, но не един за друг?

Той кимна.

— Един тип от луисвилския вестник ми каза, че ченгетата разпитват съпруга на убитата. Той отрича да знае каквото и да било, но засега са нарочили него.

— Обаждаш се и ти казват всичко това?

— Ако си учтив и любезен — отговори той. — И ако някак си останат с впечатлението, че си репортер от „Инсайд Едишън“.

— О.

— Казах му, че звучи твърде просто, и той на свой ред каза, че в общи линии така и изглежда. Обеща да ми съобщи, ако има развитие по случая.

— Как ще го направи? Не си му оставил телефонен номер.

— Естествено, че му оставих.

— Не твоя, надявам се.

— На „Инсайд Едишън“. Казах му: „Изчакайте секунда, така и не запомних номера тук“. Проверих и му го продиктувах. Не че не можех просто да си го измисля, защото той и бездруго няма да се обади. Съпругът го е направил. А и какво го интересува „Инсайд Едишън“?

— Ако попадне на нещо, винаги може да опита с „Хард Копи“. Съпругът го е направил, а? Така ли мислиш?

— Или съпругата на нещастника. Или човек, нает от единия от двамата. Или той се е срещал и с друга жена. Или пък тя. Из цялата стая имаше празни бутилки и пълни пепелници. Веднага щом са се настанили, са го ударили на пиене и пушене…

— В стая за непушачи? Негодници. И на всичкото отгоре са прелюбодействали? — Тя поклати глава. — Тройни грешници. Е, заслужавали са да умрат и нека Бог се смили над душите им.

Дот посегна към чая, но на вратата се позвъни и тя отдръпна ръка.

— Кой може да е? — учуди се тя на глас и отиде да провери.

За момент Келър се паникьоса. Беше убеден, че трябва да направи нещо, но не се сещаше какво. Още размишляваше над това, когато Дот се върна, размахвайки пакет.

— Доставка с „ФедЕкс“ — съобщи тя и разтърси пакета. Не се чу нищо. Тя го отвори и извади няколко пачки пари. Махна бандерола на една от тях и прелисти банкнотите. — Хич не искам да си го призная, но започвам да свиквам с вида на новите банкноти. Не двайсетачките, те ми приличат на пари за „Монополи“, а петдесетачките и стотачките. Изглеждат чудесно. Ти купи ли марки в Луисвил?

— Няколко.

— Е — каза тя, докато броеше парите и правеше купчинки на масата, — сега можеш да отидеш за още.

— Явно клиентът е доволен.

— Така изглежда, а?

— Дала си им адреса и са ти изпратили парите по пощата?

— Не, казах им, че работя за „Инсайд Едишън“. И между другото това не е пощата, а „ФедЕкс“.

— Все тая.

— Между мен и клиента има посредник, Келър. В случая е един тип от… Е, няма значение откъде, но не е нито от Луисвил, нито от Ню Йорк. Работим заедно от години, още преди аз да се включа.

Тя посочи към тавана и Келър разбра намека за стареца, който през последните години от живота си изобщо не слизаше от втория етаж. По начина, по който говореха за него, човек би си помислил, че още се подвизава горе.

— Той знае къде да изпрати парите — обясни тя, — а клиентът знае как да му ги даде. Щом си получаваме хонорара, не е наша работа колко остава при него. И клиентът не знае нищо за теб и мен. — Тя потупа купчинките. — Знае само, че добре си вършим работата. Доволният клиент е най-добрата ни реклама, а бих казала, че този е доволен. Как го направи, Келър? Как се справи с естествената смърт?