Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Или се е душил собственоръчно.

— Възможно ли е?

— Може би за напреднал ученик по бойни изкуства.

— Нинджа рулетка — пошегува се тя.

— Попитах онзи тип, който си мислеше, че говори с „Инсайд Едишън“, дали в града има и други необичайни убийства.

— Нещо, което си струва да бъде отразено в националните медии.

— Той ми каза повече, отколкото ми беше нужно да зная — за някакъв дилър на кокаин, който бил застрелян няколко дена преди да пристигна в града, и за някакъв нещастен негодник, който убил неизлечимо болната си жена, обадил се на 911 и се гръмнал, преди ченгетата да успеят да стигнат до дома му.

— В Луисвил няма скука.

— Дори не спомена за Хършхорн. Така че най-вероятно случаят ще бъде вписан като самоубийство.

— Това ме устройва — каза тя. — Хем клиентът е доволен, хем ни платиха, следователно съм доволна. А случаят в „Супер Дупер“ не е бил опит за посегателство върху живота ти…

— „Супер 8“.

— Няма значение. Били са двойка прелюбодейци, понесли божествено наказание.

— Или лош късмет.

— Не е ли същото? Но искам да те питам нещо. Всички други са доволни. А ти, Келър, защо не си?

— Доволен съм.

— Аха, не съм виждала по-доволен човек. Каква е причината, снимката на хлапетата? И кучето?

Той поклати глава.

— След като работата е свършена, какво значение има? Пречи ти само докато действаш, но когато всичко приключи, мъртвият си е мъртъв.

— Точно така.

— Една от причините да не стрелям, е, че не исках близките му да се натъкнат на грозна гледка, но шокът така или иначе си е същият, нали? А и хората не се ли самообвиняват в случай на самоубийство? „Как може да се е чувствал толкова зле и да не сме разбрали?“

— И така нататък.

— Но всичко това е без значение. Важното е да свършиш работата и да се измъкнеш чист.

— Ти си го направил и затова си толкова доволен.

— Дот, знаеш ли какъв е проблемът? Знаех, че нещо не е наред.

— Какво имаш предвид?

— Усетих нещо. Имах странно чувство. Когато слязох от самолета, когато не успях да разчета първата табелка, когато изслушах брътвежите на малоумника, който ме посрещна. И после някакъв пиян се появи на вратата ми и аз грабнах пистолета, готов да стрелям през вратата. А беше само някакъв нещастен глупак, който е объркал стаята. Той се заклатушка и не се върна повече, а аз трябваше да легна и да чакам сърцето ми да се успокои.

— И после мотористите.

— И после мотористите, и тоалетната хартия в ушите ми, и хлапетата с баскетболната топка. Имах чувството, че нищо не е както трябва. Даже по-лошо, струваше ми се опасно.

— Като че си в опасност?

— Аха. Но не бях. Беше стаята.

— Стаята?

— Сто четирийсет и седма стая. Нещо лошо предстоеше да се случи там. И го усетих.

Тя го погледна.

— Дот, знам как звучи.

— Не знаеш. Иначе нямаше да го кажеш.

— Е, няма да го кажа на друг освен на теб. Помниш ли момичето, с което излизах преди известно време?

— Доколкото знам, не си излизал с друга след Андрия.

— Точно тази.

— Онази с многото обици, която разхождаше кучета.

— Тя говореше за кармата, енергията, вибрациите. Такива неща. Невинаги разбирах какво казва.

— Слава богу.

— Но мисля, че понякога човек усеща разни неща.

— И ти си усетил нещо лошо.

— И това нещо предстоеше да се случи.

— Келър, винаги се случва нещо.

— Нещо, свързано с насилие.

— Когато заминаваш в командировка, се очаква да се случи нещо насилствено.

— Знаеш какво имам предвид, Дот.

— Имал си предчувствие.

— Предполагам, че е било това.

— Настанил си се в стаята и си усетил, че някой ще бъде убит там.

— Не точно, защото стаята ми се стори съвсем наред.

— Тогава?

Той плъзна поглед встрани.

— Премислих всичко. Снощи и днес отново, докато пътувах с влака насам. И имаше логика, но сега не звучи смислено.

— Това се нарича „справка с реалността“. Продължавай.

— Усетих, че предстои нещо лошо, и някак си бях привлечен към мястото, където щеше да се случи.

— Като нощна пеперуда към пламък.

— Избрах мотела, Дот. Погледнах картата и си казах: „Ето, намирам се тук, тук живее той, тук е летището, тук е магистралата, значи трябва да има мотел точно тук“. Отидох там и наистина имаше мотел. Попитах за стая на приземния етаж отзад. Помолих за нея!

— Казал си: „Дайте ми стаята на смъртта. Аз съм мъж. Ще се справя“.

— И изпаднах в паника, когато пияният почука, защото знаех, че съм на опасно място, макар да не съзнавах, че го знам. Затова грабнах пистолета и реагирах по този начин.