Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Не се лепят. Закачват се с филателни лепенки.

— Поправям се.

— Или се слагат в пликчета с прозрачно покритие.

— Все едно.

— Във всеки случай вече ги подредих. Снощи. Стоях до три сутринта.

— Не е ли съвпадение, а? Подредил си марките и току-що случайно се сдоби с пари. — Тя му се ухили. — Това означава, че можеш да отидеш да си купиш нови.

Келър набоде кубче сирене с клечка за зъби и си взе чаша сухо бяло вино. Отляво две млади дами, облечени в черно от глава до пети, си бъбреха.

— Не мога да повярвам, че той наистина го каза — рече едната. — Искам да кажа, че само защото си постмодернист, не означава, че непременно си задник.

— Чад щеше да е също толкова голям задник, ако беше и дадаист — отговори другата. — Можеше да е прерафаелит и тогава знаеш ли какъв щеше да е? Прерафаелитски задник.

— Знам — каза първата. — Но пак не мога да повярвам, че го каза.

Те се отдалечиха и оставиха Келър да се чуди кой е Чад (освен че е задник) и какво е казал, та е толкова трудно за вярване. Ако Чад му го беше казал на него, помисли си той, вероятно нямаше да го разбере. Не схвана повечето от думите, които двете жени употребиха, и не разбра нищо от това, което самият Деклан Низуондър бе казал за изложените картини.

В брошурата за изложбата имаше снимки на няколко творби, както и кратка биография на художника, хронологичен списък на самостоятелните и груповите му изложби и още един списък с музеите и частните колекции, в които има негови картини. На последните две страници Низуондър бе обяснил какво се опитва да постигне в творчеството си и макар Келър да знаеше значението на повечето думи, не разбра нищо от изреченията. Изглежда онзи изобщо не пишеше за изкуство, а за философски детерминизъм, преходността на образите и казуистиката като трансцендентен феномен. Думи, които Келър знаеше поотделно, но какво правеха нахвърляни така една до друга?

От друга страна, никак не беше трудно да разбереш платната. Освен ако в тях нямаше нещо, което той не схващаше, нещо, което двете страници в брошурата можеха да изяснят на някой, който знае езика. А това не беше изключено, защото Келър не смяташе, че възприема изкуството по особено задълбочен начин.

Рядко посещаваше галерии и само веднъж, преди няколко години, беше ходил на откриване на изложба. Тогава отиде в Сохо с жена, с която се беше срещал два пъти. Идеята беше нейна. Художникът беше неин стар приятел — бивш любовник според Келър — и тя не искаше да се появи без партньор. Запозна го с художника — мърляв тип с шкембе, чиито картини бяха еднообразни и мрачни цапаници в кафяво и сивкавозелено. Естествено, Келър не желаеше да споделя мнението си с него и изобщо нямаше представа какво се очаква да каже, затова само се усмихваше и си държеше езика зад зъбите. Според него тази тактика помагаше да се справиш с повечето ситуации.

Опита виното. Не беше особено хубаво и му напомни за виното, което сервираха на другото откриване. Може би лошото вино беше част от мистиката — лошо вино, гумено сирене и хора, облечени в черно. Черни джинси, черни памучни панталони, черни тениски, черни пуловери, черни блузи поло и от време на време по някое черно спортно яке. Тук-там черна барета.

Не всички носеха черно. Келър се появи с костюм и вратовръзка и не беше единственият. Имаше и хора с други облекла — включително жени с рокли и млад мъж в бял гащеризон, опръскан с боя. Но, общо взето, черното преобладаваше и мъжете и жените в черно като че ли се чувстваха най на място.

Сигурно си имаше основателна причина. Може би ходиш в галерии облечен в черно по същата причина, поради която на концерт си изключваш телефона, за да не разсейваш останалите от повода да са там. Изглеждаше донякъде логично, но Келър имаше чувството, че има и нещо друго. Някак си усещаше, че тези хора носят черно през повечето време, дори когато се събират в полутъмни кафенета без каквото и да било по стените освен голи тухли. Знаеше, че това е някакво заявление, макар да не беше сигурен какво точно изразява.

В музеите не се виждаше толкова много черно. От време на време Келър посещаваше музеи и там се чувстваше по-комфортно отколкото в частните галерии. Никой не те дебнеше с надеждата да купиш нещо, нито пък се очакваше да изразиш мнението си за творбите. Просто ти взимаха входната такса и те оставяха на мира.

Картините на Деклан Низуондър бяха реалистични. И Келър като че ли предпочиташе да е така. Харесваше доста от абстрактното изкуство, но определено имаше слабост към художници, чиито произведения можеше да разпознае на минутата. Ако рисуваш картини, които не приличат на нищо, поне трябва да се стремиш да изградиш собствен стил. Така човек има за какво да се хване. Един поглед е достатъчен да разбереш, че гледаш картина на Мондриан, на Миро, на Ротко или на Полок. Може да нямаш никаква представа какво са имали предвид Мондриан, Миро, Ротко или Полок, но ги възприемаш като стари приятели, познати със своята чудатост.