Лоуренс Блок - Убийства по списък

Реши, че мъжът изглежда като картините си, но в същото време външният му вид някак си беше в съзвучие и с двете страници художествени дрънканици в брошурата. Писанията и картините не си пасваха, но Низуондър успяваше да прокара мост над пропастта между тях. Като дърво, помисли си Келър, което свързва земята с небето.

Нима това не беше художествен поглед върху нещата? Ето какво става, когато се озовеш на подобно място, каза си той наум. Оставаше да се облече в черно.

— Не съм сигурна за тази работа — беше казала Дот онзи ден. — Вероятно изобщо не биваше да те викам, Келър. Трябва да прекратя всичко на мига и да ти кажа да се прибираш.

— Току-що дойдох — отвърна той.

— Знам.

— Ти ми се обади. Каза, че имаш нещо.

— Да, но не биваше.

— Не е работа като за мен ли? Каква е, да надписвам пощенски пликове? Продажби по телефона?

— А, това е нещо, с което ще се справяш страхотно. „Здравейте, госпожо Трястиган? Как сте днес?“

— Това е редовният им въпрос, нали? „Как сте днес?“ Моментално разбираш, че е човек, който се опитва да ти продаде нещо, което не искаш.

— Сигурно смятат, че тази фраза разчупва леда — каза тя. — Задават ти въпрос, ти отговаряш и вече са спечелили половината битка.

— При мен не работи.

— И при мен, но изобщо би ли си купил нещо от хора, които ти се обаждат по телефона?

— Последния път, когато ми се обадиха, се метнах на влака до Уайт Плейнс, а сега се очаква да направя кръгом и да се прибера.

— Съжалявам. Може ли да започнем отначало? Получих поръчка и е точно това, с което се занимаваш, и няма проблем с хонорара.

— Обзалагам се, че следващото изречение ще започне с „но“.

— Но е тук, в Ню Йорк.

— О.

— Случва се, Келър. Хората в Ню Йорк са като всички останали и понякога искат някой да бъде премахнат. Трудно е да повярваш, че има нюйоркчани, проявяващи същото грубо незачитане към неприкосновеността на човешкия живот, което те отведе в Роузбърг, Орегон и Мартингейл, Уайоминг. Но това е факт. Какво мога да ти кажа?

— Не знам. Какво можеш да ми кажеш?

— Случвало се е и преди. Когато получа поръчка за Ню Йорк, не ти се обаждам. Звъня на друг и той пристига от другаде и я свършва.

— Но този път се обади на мен.

— По принцип има двама души, на които бих се обадила. Единият върши същото като мен, урежда нещата, и когато имам поръчка, с която не мога да се справя, му я прехвърлям. Но този път не става, защото именно той ми се обади.

— А кой е другият?

— Един твой колега на Западния бряг. Не бих казала, че притежава твоя нюх, Келър, но е стабилен и е професионалист. Ползвала съм го и преди в Ню Йорк и веднъж-два пъти, когато ти беше зает с друга задача. Общо взето, той е резервният ми вариант.

— Значи си му се обадила.

— Опитах.

— Не си беше вкъщи?

— Телефонът беше изключен.

— Какво означава това?

— Означава, че няма да ме чуе, освен ако не извикам с пълно гърло. Не знам какво друго означава, Келър. Чисто и просто телефонът му е изключен. Дали си е сменил номера от съображения за сигурност? Дали се е преместил? Човек би си помислил, че щеше да ми даде новия си номер, но аз не му възлагам много поръчки и сигурно телефонът ми не е сред номерата за бързо набиране. Всъщност…

— Какво?

— Ами, даже не съм сигурна дали той има този номер. Трябва да го е ползвал веднъж, но ако го е изгубил, няма да знае как да се свърже с мен.

— И в двата случая…

— И в двата случая той не ми се обади и аз не мога да му се обадя, а работата чака и си помислих за теб. Само дето е в Ню Йорк, а знаеш какво казват за срането там, където ядеш.

— Не го препоръчват.

— Да, и трябва да кажа, че този път съм съгласна с общоприетата мъдрост. Цялата идея е, че отиваш на място, където не познаваш никого и никой не те познава, и когато приключиш, се прибираш у дома. Изчезваш още преди тялото да е изстинало.

— Невинаги. Случва се да не можеш да хванеш самолет веднага.

— Знаеш какво имам предвид.

— Разбира се.

— Вярвам, че нещата трябва да се разграничават.

— Като срането и яденето.

— Като срането и яденето. Ню Йорк е мястото, където живееш. Можеш да работиш навсякъде другаде по света. Не е ли достатъчно?

— Разбира се, три четвърти от повърхността на земята е вода.

— Келър…

— И колко работа има на Северния полюс и в Антарктида? Но си права, остава още много място.

— Ще се обадя на човека и ще му кажа, че сме пас.

— Чакай малко.

— Защо?

— След като бих толкова път, поне мога да чуя за какво става дума. Само ми кажи, че е човек на мафията и денонощно го пазят дебелаци без вратове. Тогава мога спокойно да се прибера.