Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Променила си целия си живот.

— Е, още живея в центъра и се обличам в черно. Но не се напивам от глупост и не си развалям слуха със силна музика…

— И не си лягаш с непознати?

— Зависи. Ти колко непознат си?

Тя още спеше, когато Келър си тръгна призори. Утрото беше свежо и ясно, затова реши да повърви няколко пресечки, но накрая измина целия път до дома си пеша. Тя живееше в ателие на последния етаж в преустроен склад на „Кросби стрийт“, а той от години обитаваше предвоенен блок на Първо авеню, само на няколко преки от сградата на ООН. По пътя се отби да закуси и спря на „Юниън скуеър“ да погледа дърветата. После влезе в една книжарница близо до дома си и прелисти джобен справочник за дърветата в Северна Америка. Книгата имаше за цел да те улесни в разпознаването на дървесните видове и описваше всичко, което би искал да знаеш за тях. Повече, отколкото му беше нужно, реши той, и си тръгна, без да я купи.

Но по пътя продължи да се заглежда в дърветата. Централен Манхатън не беше точно Булонският лес, но по тротоарите на повечето преки в Кипс Бей и Мъри Хил имаше дървета и той установи, че ги зяпа като човек, който досега не е виждал дърво.

Той винаги бе обръщал внимание на дърветата в града, особено когато имаше куче. Но собствениците на кучета ги възприемат по-скоро като практични и полезни обекти. Келър, вече без куче, виждаше дърветата като… какво? Обекти на изкуството с форми, цвят и плътност? Доказателство за божието дело на земята? Могъщи създания? Нямаше никаква представа, но не можеше да свали очи от тях.

У дома, в подредения си двустаен апартамент, той се изуми от празнотата на стените. В спалнята имаше две японски репродукции в бамбукови рамки — коледен подарък от бивше гадже, което отдавна се бе омъжило и преместило в друг град. Единственото произведение на изкуството във всекидневната беше плакат, който си беше купил преди няколко години, след като разгледа ретроспективна изложба на Хопър в „Уитни“.

Плакатът беше репродукция на една от най-отличителните творби на художника — самотници на бара в кафене — и излъчваше неизразима самота. Келър я намираше утешаваща. Според него посланието беше, че не е сам в самотата си, че градът (и по подразбиране целият свят) е пълен със самотници, седнали в някое тъжно кафене, които си пият кафето и преживяват дните и нощите.

Японските репродукции си ги биваше, но от години не им бе обръщал никакво внимание. Виж, плакатът беше друго нещо. Обичаше да го гледа, но в крайна сметка беше само плакат. Всъщност той му освежаваше спомена за оригиналната маслена картина. Ако не я беше виждал, сигурно плакатът пак щеше да му въздейства, но по съвсем различен начин.

Що се отнася до идеята да притежава оригинал на Хопър, тя беше немислима. Работата му беше доходоносна, можеше да си позволи да живее комфортно и да налива доста пари в колекцията си от марки, но беше на светлинни години от възможността да окачи платно на Едуард Хопър на стената си. Картината на плаката не се продаваше, но ако все пак някога бъдеше обявена на търг, цената й щеше да е седемцифрена сума. Келър смяташе, че може да е в състояние да плати седемцифрена сума за произведение на изкуството, но само ако две от тези цифри са след десетичната запетая.

Обядва във виетнамски ресторант на Трето авеню, след което се отби в цветарски магазин. Оттам се отправи към Петдесет и седма улица, целта му беше сграда, която беше забелязал пътьом. На всеки от десетте й етажа имаше поне по една галерия. Почти всички бяха отворени и той ги обиколи подред, разглеждайки изложените картини. В началото се притесняваше, че служителите ще му се нахвърлят с предложения да купи нещо или пък че ще се чувства като натрапник, който разглежда платна, които няма никакво намерение да купи. Но никой с нищо не показа, че го е грижа какво разглежда, и след като мина през три галерии, вече се чувстваше спокоен.

Даде си сметка, че обиколката му прилича на посещение в музей. С изключение на две неща — не трябваше да плаща входна такса и липсваха тълпите енергични деца, придружавани от учители, които отчаяно се опитват да им обяснят нещо.

Как можеше да се разбере колко струват експонатите? На стената до всяка картина беше залепен номер, но нямаше доларови знаци и цифрите бяха последователни — 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, така че беше изключено да имат нещо общо с цената. Очевидно откритото обявяване на цената се смяташе за грубо, но не искаха ли да продават? Какво се очакваше да направи човек? Да пита за цената на всяко нещо, което му грабне окото?