— Става — призна той. — Но не искаш ли да вечеряме?
— Хич не ме бива в готвенето.
— На ресторант. Имах предвид да излезем.
— Обноските ми на масата са отвратителни. А и имам час при психоаналитик в пет.
— Сеансите не свършват ли обикновено за час?
— Петдесет минути по принцип.
— Можем да вечеряме след това.
— На път към кабинета винаги си взимам бананов шейк с пшеничен зародиш и спирулина, каквото и да е това, и си пийвам, докато говорим. Знаеш ли, по това време организмът усвоява хранителните вещества най-добре. После ще се прибера и ще работя, защото имам поръчка, която трябва да изпълня. Ще приключа към девет, ще се изкъпя, ще си измия косата, ще се направя неустоима и в девет и половина ти ще се появиш и ще си устроим фантастична сексуална среща. Която, мога да добавя, цял ден ще чакам с нетърпение. Девет и половина, Келър. Става ли?
В ранния следобед Келър хвана автобус на Двайсет и трета улица и отиде до галерията на Риджис Бюел. На същата улица имаше и други галерии и той се отби в две от тях да поразгледа. Като цяло цените бяха по-ниски отколкото в галериите на Петдесет и седма улица, но не кой знае колко. Изкуството поскъпваше светкавично, минеш ли отвъд нивото на музейните плакати и масовите репродукции на изпълнителки на кабуки.
Във вечерта на откриването галерията на Бюел беше претъпкана с хора. Сега беше празна, като се изключат Келър и една млада служителка — самоуверена блондинка, която сигурно неотдавна е завършила престижен колеж и скоро ще да стане съпруга на някой чиновник. Тя се усмихна на Келър и се върна към четивото си. Келър взе един от ценоразписите. Сигурно ги е имало още на откриването, но тогава той не знаеше за съществуването им.
Прекара цели два часа в галерията, като внимателно разгледа всички платна.
Когато се прибра, звънна на Дот.
— Доста мислих — каза той.
— Искаш да се откачиш. Да дръпнеш щепсела. Да офейкаш. Е, не мога да кажа, че те виня.
— Не.
— Не?
Той поклати глава и в следващия момент се усети, че разговаря по телефона.
— Не, не е това. Чудех се за клиента.
— Какво за него?
— Значи е мъж?
— Това е общо местоимение, Келър. Какво искаш да кажа? „Тях“? „Чудех се за клиента.“ „Клиентът? Какво за него или нея?“ Аз съм старомодно момиче, Келър. Правя както ме научи учителката ми по английски в осми клас.
— Каквото — каза той.
— Ъ?
— Правиш каквото те е научила учителката ти.
— Все тая. Та какво за клиента?
— Кой е той?
— Или тя? Нямам представа.
— Понеже ми е трудно да проумея защо някой иска да убие този мъж. Освен може би някой от дърводобивната промишленост.
— Ъ?
— Той рисува картини на дървета. Като ги погледнеш, ти се изпарява всякакво желание да отсечеш дърво.
— В какъв се превръщаш, Келър? Природозащитник или любител на изкуството?
— Снощи ходих до Уилямсбърг и…
— Смяташ ли, че е било разумно?
— Е, може да реша да свърша работата там. Така че трябваше да направя малко разузнаване.
— Сигурно.
— Кварталът е хубав, артистичен, но порядъчен. Атмосферата е приятна.
— И искаш да се преместиш там.
— Никъде не искам да се местя, Дот. Но дали можеш да разбереш нещо за клиента? Звънни на човека, който ти се е обадил, и поразпитай малко.
— Защо?
— Защо?
— Да, защо? Да работиш в града, в който живееш, е достатъчно трудно. Защо да усложняваме нещата още повече?
— Ами…
— Той няма да ми каже нищо. Професионалист е. Както и аз, така че изобщо няма да се пробвам. И ти самият си професионалист, Келър. Налага ли се да казвам повече?
— Не, няма значение. Знаеш ли колко получава той за една картина?
— Мишената?
— Десет хиляди долара. Средно. По-големите са малко по-скъпи, по-малките — малко по-евтини.
— Като диамантите — каза тя — или… не знам. Апартаментите. Какво значение има колко получава? Нали не искаш да си купиш картина?
Той не отговори.
— О, боже, имай милост! — възкликна тя. — Чудесно, Келър. Оправяш човека, след което забиваш гвоздей в стената си и окачваш една от картините му. Няма нищо по-професионално от това да запазиш малък спомен за случката.
— Дот…
— Щом непременно трябва да имаш сувенир, защо не отрежеш едното му ухо? Така ще спестиш десет хилядарки. Ако някой те попита, можеш да кажеш, че е на Ван Гог.
— Иха! — каза Маги Грискоум. — Беше страхотно, нали?
Келър искаше да отговори, но не беше сигурен дали е в състояние да състави изречение.
— Докато проверявах Келъровците — продължи тя, — Джоновците, Джонатановците и тези само с Дж., ми идеше да убия човека, който е изобретил телефона с бутони. Ако имах старомоден апарат с шайба, никога нямаше да си направя целия този труд. Защото знаех, че номерът ти го няма в указателя. Във всеки случай не и в указателя на Манхатън. Мислех си, че живееш в Скарсдейл.
Читать дальше