Лоуренс Блок - Убийства по списък

Но другите очевидно бяха загрижени за бъдещето на филателията. Очевидно от Американските пощи съзнаваха, че една много печеливша странична дейност е застрашена, и в отговор издаваха марки, предназначени да се харесат на младия колекционер. Когато Келър беше дете, на марките се изобразяваха американски писатели, изобретатели и държавници. За повечето от тях той изобщо не беше чувал и в процеса на колекционирането на образите им научи много за тях, както и за историята, в която са изиграли ключова роля.

В днешно време колекционирането на марки беше чудесен начин младите американци да научат за Бъгс Бъни и Дафи Дък.

Келър помисли над това и реши, че не постъпваха правилно. Като момче той колекционираше със страст не защото събирането на марки е хоби за деца, а защото безспорно е занимание за възрастни, което му доставяше удоволствие. Ако се чувстваше като хлапе, изобщо нямаше да се захване с него.

Щеше ли марка с картинка на Бъгс Бъни да накара малкия Келър да извади лупата, за да я разгледа по-добре?

В никакъв случай. Ако искат да заинтригуват децата, помисли си той, да започнат да слагат голи жени върху марките.

На сутринта първо се обади на Дот.

— Надявам се да не е прекалено рано — каза той.

— Преди пет минути щеше да ми прекъснеш закуската. Сега прекъсваш миенето на чинии и това ме устройва.

— Чудех се. За клиента.

— Освежи ми паметта, Келър. Вече не водихме ли този разговор?

— Да предположим, че се обадиш на онзи, който ти е възложил поръчката. И го питаш какво смята клиентът му за гъбите.

— Да не би да влизаш в бизнеса с кетъринг?

— Невинни свидетели. Наркодилърите ги наричат гъби, защото изскачат и попадат в кръстосания огън.

— Очарователно. Откога започна да се мотаеш с наркодилъри?

— Четох статия във вестника.

— Оттам ли взимаш метафорите си, Келър? От вестникарски статии?

Той си пое дъх.

— Искам да кажа следното. Представи си, че се случи нещо с някого в Бруклин и съпругата и детето му попаднат в обсега.

— О, разбирам накъде биеш.

— Другата възможност е галерията, но и там може да има хора.

— Значи аз трябва да го подметна на моя човек и той да преслуша клиента.

— Точно така.

— И да ти докладвам. И после какво? Не ми казвай, че работата ще бъде свършена и всички ще продължим нататък.

— Разбира се. Какво друго?

Келър седеше пред плаката на Хопър и го разглеждаше. Ако искаш да закачиш нещо на стената, плакатът е страхотен вариант. Десет-двайсет долара плюс рамката и имаш истинско произведение на изкуството във всекидневната си.

От друга страна, колко плаката можеш да закачиш, преди да запълниш изцяло стената? Не. Ако имаш намерение да колекционираш изкуство в малък апартамент, марките определено са по-подходящ избор. Един албум, няколко сантиметра място на рафта и можеш да си направиш малък частен Лувър.

Той можеше да се възползва и от двата варианта. Можеше да се захване с тематична колекция — изкуството върху марки, или пък да потърси още няколко плаката, които да му въздействат като този на Хопър.

Сложи си сако и вратовръзка и излезе.

Беше нелепо, помисли си той, докато вървеше от автобусната спирка към галерията. Картината, която най-много му харесваше, №19 в ламинирания ценоразпис, беше една от най-големите и струваше 12 000 долара. Щеше да е хубаво да може да й се наслаждава когато му се прииска, но винаги можеше да отиде в Сентръл Парк и да погледа хиляди дървета. Можеше да се приближи колкото желае и нямаше да му струва пукната пара.

Зад бюрото в галерията седеше същата възпитаничка на „Васар“, четеше същия роман на Джейн Смайли и чакаше принца от Уолстрийт да се появи. Тя кимна на Келър, без да си помръдне главата — той изобщо не разбра как успя да го направи — и се върна към книгата, докато той прекосяваше залата към картината.

И тя си беше там, все така изразителна и въздействаща. Почувства се привлечен от платното, засмукан в ствола и в клоните, и постепенно се отдаде на усещането как се потапя в него. Никога досега не му се беше случвало подобно нещо и се зачуди дали и други хора са го изпитвали. Дълго стоя пред картината и осъзна, че със сигурност няма да се откаже от нея. Имаше парите и ако желаеше, можеше да ги похарчи за картина.

Щеше да каже на момичето, че иска да я купи, и вероятно щяха да запишат името му и да плати депозит — нямаше представа как стават тези неща. После щяха да я отбележат като продадена и когато изложбата приключеше в края на месеца, той щеше да плати остатъка и да си я отнесе у дома.