Лоуренс Блок - Убийства по списък

Деклан Низуондър живееше на „Бери стрийт“ в северната част на Уилямсбърг, само на десет минути пеша от станцията на метрото. Келър откри къщата — една от поредица скромни триетажни тухлени сгради от източната страна на улицата. Отстрани на входната врата имаше три звънеца, което предполагаше, че на всеки етаж има по един апартамент. Дали жилищата са големи или малки зависеше от дълбочината на къщата, а от улицата не можеше да се прецени.

Районът, както всъщност и целият квартал, беше в процес на обновление, но предстоеше доста работа и още не бяха стигнали до саденето на дървета. Така Деклан Низуондър, който рисуваше дървета, толкова наситени с емоция, че можеха да накарат термит да промени хранителния си режим, живееше на улица без нито едно дърво. Келър се запита дали това го притеснява и дали изобщо е забелязал. Може би дърветата бяха само обекти, които рисува, и забравяше за тях в мига, в който прибере четките и боите.

Келър обиколи наоколо да огледа района. Една пряка по-надолу откри малък полски ресторант, където изяде купичка борш и голяма чиния пирожки и изпи чаша гроздов сок „Кул-Ейд“, който му донесоха, без да го е поръчвал, и след щедър бакшиш пак остана ресто от десетдоларовата банкнота. Да се храниш тук излизаше много на сметка, даже и като включиш билета за метрото.

Келър ближеше чаша тъмна бира в бар на име „Счупеният часовник“, когато в заведението влезе Низуондър. Той не очакваше мъжа, но не се изненада особено, като го видя. „Счупеният часовник“ (Защо са го нарекли така? Не се виждаше никакъв часовник — нито счупен, нито здрав) беше единственият бар наблизо, който приличаше на пиянско свърталище за хора на изкуството. Останалите бяха работнически кръчми, които подхождаха повече на бояджии на къщи, отколкото на рисувачи на брястове и кленове. Низуондър може и да пиеше бира в тях от време на време, но ако имаше намерение да кибичи в квартално заведение, това със сигурност щеше да е „Счупеният часовник“.

Художникът влезе заедно с жена, която явно беше неговата и носеше бебе в слинг, явно тяхното. Поздрави няколко души отляво и отдясно. Келър чу някой да го поздравява за изложбата, а друг попита как е минало откриването. Тук познаваха Деклан Низуондър и очевидно го харесваха.

От своя страна Низуондър се чувстваше като у дома си, но Келър реши, че мъжът би се чувствал добре във всеки от местните барове. Имаше вид на човек, който се вписва навсякъде, и облечен в червено-черната си карирана риза и тесните джинси „Ливайс“ приличаше повече на мъж, който по-скоро би отсякъл дърво, отколкото да го нарисува. Днес не беше облечен в черно, но и останалите посетители на бара не бяха в черно. Келър предположи, че черното е само за Долен Манхатън, където обикновените хора се обличаха като художници. От тази страна на реката художниците се обличаха като обикновени хора.

Келър допи бирата и си тръгна.

Когато се прибра вечерта, на телефонния секретар нямаше никакви съобщения и никой не се обади на следващата сутрин, докато закусваше в кафене зад ъгъла. Извади листче с номер и го набра.

Тя вдигна и той поздрави:

— Здрасти, Келър е.

— Ето те.

— Ето ме — съгласи се той.

— Нищо чудно, че хората ти казват Келър. Ти сам се наричаш така.

— Така ли?

— „Здрасти, Келър е.“ Това каза. Розите са красиви. Съвсем неочаквани и напълно добре дошли.

— Чудех се дали са стигнали.

— Твърде си учтив, за да кажеш, че си се чудел дали изобщо ще се обадя.

— Нищо подобно. Знам, че си заета, и…

— И може цветарят да е изгубил картичката и да не съм разбрала кой ги е пратил.

— Мина ми през главата.

— Обзалагам се. Мислиш, че не съм звъняла? Повярвай, звънях. Знаеш ли колко Келъровци има в указателя на Манхатън?

— Почти две колони, доколкото си спомням.

— Точно така. И има двама Джон Келър и двама Джонатан, както и седем или осем Дж. Келър. И нито един от тях не си ти.

— Няма ме в указателя.

— Ха, каква изненада!

— О! Предполагам, че нямаш номера ми.

— Предполагам, че не, но сега го имам, господин Хитрецо, защото този телефон има идентификатор на обажданията, така че тайната ти вече не е тайна. Мога да ти се обадя когато си поискам, момчето ми. Как ти се струва?

— Още не съм го обмислил, така че ми е трудно да кажа. Но ето какво си мислех. Какво ще кажеш да те взема довечера към седем и да вечеряме заедно?

— Няма да стане.

— О.

— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш да дойдеш към девет и половина и да правим секс?