Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Човек на изкуството е.

— Какво изкуство? Хулиганство? Изнудване?

— Рисува картини.

— Без майтап.

— Предстои му изложба. В Челси.

— Чух, че там отваряли галерии. На запад, до реката. Там ли живее?

— Аха. В Уилямсбърг.

— Това е в Бруклин.

— Е, и?

— На практика е друг град.

— Какво правиш, Келър? Опитваш се сам да се убедиш в нещо?

Той замълча за момент.

— Там е работата, Дот, че мина доста време.

— На мен ли го казваш?

— А и последния път, онази работа в Луисвил…

— Не беше много приятно изживяване, доколкото си спомням.

— Като погледна назад, всъщност мина доста гладко, но докато се случваше, не изглеждаше толкова гладко. Платиха ни и всички са доволни, но въпреки това ми остана лош вкус в устата.

— Значи искаш да си изплакнеш устата?

— В споразумението има ли пояснения със ситен шрифт, Дот? Трябва ли да изглежда като инфаркт или злополука?

Тя поклати глава.

— Убийството върши чудесна работа. Колкото се може по-показно.

— О?

— Така ми казаха. Нямам представа какво би трябвало да бъде, но ако можеш да уредиш човекът да бъде обезглавен по пладне на витрината на „Мейсис“, никой няма да се разстрои.

— С изключение на художника.

— Келър, не можеш да угодиш на всички. Как ти звучи? Искаш ли да го направиш?

— Парите ще ми дойдат добре.

— Е, на кого няма? Авансът вече е на път, защото първо приех и после потърсих кой да го свърши. Не е нужно да ти казвам колко мразя да връщам пари.

— Не ти е любимото.

— Привързвам се към тях и ги смятам за мои, затова като ги връщам, имам чувството, че ги харча, без да получа нищо насреща. Искаш ли да помислиш ден-два?

Той поклати глава.

— Вътре съм.

— Наистина ли? Бруклин или не, пак си е в Ню Йорк. Той е в Уилямсбърг, ти си на Първо авеню, кажи-речи виждаш къщата му от прозореца си.

— Не съвсем.

— Все тая…

— Няма да ми е за пръв път в Ню Йорк, Дот. Правил съм го и преди, не по работа, а по лични причини, но има ли разлика? — Той изпъна гръб. — Вътре съм. А сега ми разкажи за човека.

— Преди рисувах — каза Маги Грискоум. — Сега правя бижута.

— Забелязах обиците ти.

— Тези ли? Аз съм ги правила. Нося бижута само моя изработка, защото така се превръщам в ходеща витрина. Освен ако не седна, тогава съм седяща витрина.

Сега седяха в сепаре в кубинско кафене на Осмо авеню и пиеха кафе с мляко.

— Странно е — рече тя, — защото обичам бижутата, не само моите. Купувам бижута на други бижутери и те си стоят в чекмеджето.

— Защо спря да рисуваш?

— Вече не бях на двайсет и девет.

— Не знаех, че има възрастова граница.

— В периода между двайсет и трийсет години рисувах мрачни абстрактни маслени картини и спях с непознати. Струва ми се, че двайсетте продължиха до трийсет и четвъртия ми рожден ден, когато станах от леглото на някакъв мъж, повърнах в банята му и се опитах да се измъкна, без да погледна към него или към огледалото. Порази ме мисълта, че съм по-възрастна от Исус Христос. Беше време да зарежа идеята, че съм на двайсет и девет, и да порасна. Погледнах картините си и си казах: „Боже, ама че боклук!“. Никой не беше купил нито една моя картина. Никой дори не им се възхищаваше, освен ако не беше някой тип, на когото ужасно му се чука. Надървеният мъж е готов да се преструва на ентусиазиран от абсолютно всичко. Но като изключим това, почти всички просто казваха, че работата ми е интересна. Чуй, ще ти дам един съвет. Никога не казвай на художник, че работата му е интересна.

— Няма.

— Или че е различна. „Хареса ли ти филмът?“ „Беше различен.“ Какво, по дяволите, означава това? — Тя разбърка кафето си и остави лъжичката в чашата. — Не знам дали картините ми са били различни. Каквото и да означава това. Но не бяха интересни нито на мен, нито на когото и да било. Дори не бяха приятни за гледане. Мислех да изгоря платната, но ми се стори твърде драматично. Затова ги струпах на тротоара и някой ги разкара.

— Звучи много тъжно.

— Е, но ми подейства освобождаващо. Запитах се: „Какво харесвам?“. И си помислих: „Бижута“. И изкарах един курс. От самото начало имах добър усет. Тези обици са красиви, нали?

— Много.

— И за тях е напълно достатъчно да са красиви. Докато при картините трябваше да се старая да не бъдат красиви, защото красивото изкуство е повърхностно и декоративно, а не попада в музеите. Затова направих всичко по силите си да създам картини, които да не доставят никаква наслада, и надхвърлих и най-смелите си мечти. Сега правя красиви пръстени, гривни, колиета и обици и хората купуват работите ми, носят ги и им се наслаждават. Чудесно е, че вече не съм на двайсет и девет.