Творбите на Низуондър бяха реалистични, но не създаваха усещането, че гледаш цветни фотографии. Картините изглеждаха нарисувани и според Келър така и трябваше да бъде. Очевидно Низуондър обичаше дърветата и ги рисуваше — крехки млади фиданки, чворести ветерани и всичко останало между тези два типа. Приличаха си — без съмнение човек гледаше работи на един художник, а не групова изложба по повод Деня на залесяването — но платната, обединени от темата и характерния стил на Низуондър, все пак значително се отличаваха едно от друго. Сякаш всяко дърво имаше своя собствена същност и точно това изпъкваше и правеше всяка картина различна от останалите.
Келър стоеше пред едно от по-големите платна, изобразяващо старо дърво през зимата, чиито листа са вече само спомен. Няколко клона бяха прекършени, а част от ствола беше белязан от гръмотевица. Човек можеше да си представи историята на живота на дървото, помисли си той, и да почувства силата, която то извлича от земята, намаляла с годините, но все още достатъчно осезаема. Разбира се, в есето на Низуондър не пишеше нищо такова. Той беше успял да запълни цели две страници, без нито веднъж да използва думата „дърво“. Келър беше склонен да вярва, че картините не представят само дървета, но и светлина, форма, цветове, композиция и може би дори онова, което Низуондър твърдеше, че внушават. И все пак дърветата не присъстваха в тях случайно. Не можеш да ги рисуваш така, ако не знаеш какво представлява едно дърво.
Някаква жена го заговори:
— От дърветата не можеш да видиш гората, нали?
— Можеш да си я представиш — отвърна Келър.
— Това е много интересно — отбеляза тя и той се обърна да я погледне.
Беше ниска, слаба и — каква изненада! — облечена в черно. Провиснал черен пуловер и къса черна пола, черен чорапогащник и черни кожени чехли, черна барета, скриваща по-голяма част от късата й черна коса. Баретата не й отиваше. Трябваше й островърха шапка. Без съмнение приличаше на вещица, но не непривлекателна.
Тя наклони глава — сега изглеждаше като вещица, която се опитва да прилича на птица — и погледна Келър, а после картината.
— Доста художници рисуват дървета — каза жената, — но в общи линии се повтаря едно и също дърво. При Деклан обаче всички дървета са различни. Затова наистина можеш да си представиш гора. Това ли имахте предвид?
— Не бих могъл да го кажа по-добре от вас.
— О, със сигурност можете. — Усмивка преобрази вещерската й физиономия. — Маргарет Грискоум. Казват ми Маги.
— Джон Келър.
— Джон ли ви наричат?
— Келър.
— Келър. Харесва ми. Може би така ще ви наричам. Но вие не ми казвайте Грискоум.
— Не бих си и помислил.
— Не и докато не се опознаем по-добре. А вероятно дори и тогава. Но се чудя дали ще го направим.
— Да се опознаем по-добре?
— Защото мен ме бива в това да си бъбря приятно с любител на дърветата. Но не ме бива много във взаимното опознаване. Изглежда се справям по-добре с повърхностните връзки.
— Може би и нашата ще е такава.
— Никакво задълбочаване. Само на повърхността.
— Като тънък лед върху езеро — каза той.
— Или като пяната, която се образува върху горещ шоколад. Според вас защо се образува? Не си правете труда да измисляте отговор, защото Риджис се готви да представи Деклан, който ще каже нещо дълбокомислено.
Някой чукаше с лъжица по винена чаша, за да привлече вниманието на публиката. Няколко души се усетиха и на свой ред зашъткаха на останалите. Постепенно се възцари тишина и мъжът с винената чаша, строен младеж със сив вълнен панталон и вишнев кадифен блейзър, изказа задоволството си, че вижда всички присъстващи.
— Риджис Бюел — прошепна Маги. — Галерията е негова. Нищо чудно, че е доволен.
Бюел направи само няколко кратки коментара и представи Деклан Низуондър. Келър знаеше как изглежда художникът — в брошурата имаше негова снимка със скръстени ръце и блеснал поглед — но на живо имаше много по-силно присъствие, отколкото фотоапаратът разкриваше. Може би се загатваше от картините му, защото от него струеше пасивна сила, едва ли не дървесна. Келър се сети за стария химн. Низуондър беше непоклатим като дървото, извисяващо се до водата.
Келър огледа щръкналата черна коса, вече сивееща по слепоочията, лицето с остри черти и квадратна челюст, едрото тяло, мощните рамене. Низуондър беше облечен в костюм — черен. Ризата и вратовръзката също бяха черни. И дали от джоба на сакото му не се подаваше черна кърпичка? Беше трудно да се прецени от това разстояние, но Келър беше убеден, че е черна.
Читать дальше