Лоуренс Блок - Убийства по списък

В една от галериите забеляза друга посетителка, която държеше ламиниран лист хартия — от време на време го поглеждаше и на излизане го остави на масата отпред. Келър го взе. Да пукне, ако не съдържаше списък на всички изложени картини, заедно с наименованието, размерите, материала (маслени бои, акварел, акрилни бои, гваш и прочие) и годината на изработка.

За едно от платната вместо цена пишеше НСП, което явно означаваше „Не се продава“. А две имаха малки червени точки до полето с цената. Той си спомни, че до номерата на някои картини бяха сложени същите точки. Разбира се, те означаваха, че картините са продадени! Няма просто да ти увият покупката и да си тръгнеш с нея. Картините трябваше да останат до края на изложбата, затова когато купеха някоя, от галерията я обозначаваха с червена точка и я оставяха където си е.

Келър се поздрави за откритието, но в следващия момент бе поразен от мисълта, че всички останали несъмнено са наясно с това. Вероятно той беше единственият човек във всички нюйоркски галерии, който не знае тази подробност. Е, поне се досети сам. Не се беше изложил с въпроса за какво са точките.

Когато се прибра, пощата вече беше пристигнала. Преди Келър не се интересуваше особено от нея. Прибираше я и я оправяше набързо — изхвърляше рекламните брошури и плащаше сметките. Но откакто започна да събира марки, всеки ден в пощенската си кутия намираше съкровища.

Търговци от цялата страна, както и няколко от Европа, му пращаха марки, които си е поръчал от каталозите им или е спечелил на търг по пощата. Други му пращаха селекции, които да прегледа на спокойствие и да задържи каквото си хареса. Имаше и месечни филателни списания и седмични филателни вестници, както и безкрайна поредица от каталози за аукциони, ценоразписи и специални предложения.

Днес, заедно с обичайните списъци и каталози, Келър получи и месечна селекция от една жена в Мейн. „Скъпи Джон, изпращам ти да прегледаш една хубава серия от немските колонии и няколко други марки. Прилагам 26 пликчета на обща стойност 194,43 долара. Надявам се да намериш нещо, което да ти хареса. Искрено твоя, Беатрис.“

Келър купуваше от Беатрис Рундщат вече близо две години. Тя прилагаше подобна бележка към всяка пратка и той винаги й отговаряше по един и същ начин: „Скъпа Беатрис, благодаря за хубавата селекция, голяма част от нея намери своя дом тук, на Първо авеню. Прилагам чек за 83,57 долара и очаквам с нетърпение следващия месечен подбор. Твой, Джон.“ Повече от година се обръщаха един към друг с „Уважаеми господин Келър“ и „Уважаема госпожо Рундщат“, но вече бяха „Джон“ и „Беатрис“ и това придаваше на кореспонденцията им приятна илюзия за близост.

Но все пак само илюзия. Той нямаше представа дали госпожа Рундщат е омъжена или не, стара или млада, висока или ниска, дебела или слаба и не знаеше дали самата тя колекционира марки (както правеха много търговци), или смяташе събирането на марки за безсмислено занимание (като много други търговци). Тя на свой ред знаеше за него само от какви марки се интересува.

И той се надяваше да си остане така. Е, от време на време го спохождаше фантазия, в която Беа Рундщат (или някоя друга филателистка) се оказва негова сродна душа с ангелско лице и тяло на кукла Барби. Фантазиите бяха безвредни, стига да си останеха само фантазии. Бележките, които си разменяха, запазиха сдържания си тон. Тя му изпращаше марки, той й изпращаше чекове. Защо да разваля нещо, което работи?

По принцип колекционерите можеха да задържат селекциите до месец, но Келър рядко ги държеше повече от ден-два. Този път му трябваше само час да избере марките, които иска. Можеше да ги подреди по-късно. Засега само написа чек и бележка от три реда и слезе до пощенската кутия. После хвана автобус до Четиринайсета улица и се качи на метрото под Ийст Ривър до „Бедфорд авеню“.

Келър познаваше Манхатън доста добре, но мислената му карта на покрайнините приличаше на средновековна морска карта на света. Имаше малки островчета позната земя и обширни пространства с надпис „Тук има чудовища“. Той познаваше бегло отделни райони на Бруклин — Кобъл Хил, защото някога имаше гадже там, и Марийн Парк от времето, когато членуваше в отбор по боулинг, който се състезаваше (ако можеше да се използва тази дума) в тамошна лига. Уилямсбърг му беше напълно непознат, но си спомни, че в южната част живеят предимно пуерториканци и евреи хасиди, а в северната — поляци и италианци. През последните години все повече хора на изкуството се заселваха там заради ниските наеми на ателиетата. („Кварталът отива на кино“ — жалваха се местните на испански, идиш, полски и италиански.)