Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Малко е грубо — каза Келър. — Помислете как ще се чувствате, ако някой прати ченгета при вас без предупреждение.

— О.

— И като разберат кой им се е обадил…

— Мога да звънна в „Клариън“ — предложи служителят. — На следващата детелина. Но вероятно и при тях вече всичко е заето.

Беше малко късно да обикаля в търсене на стая. Реши, че е по-добре да се примири, и каза на младежа да не се притеснява.

— Може да си легнат рано или пък аз да свикна с шума. Дали случайно нямате тапи за уши в някое от тези чекмеджета?

Мотористите не си легнаха рано, нито пък Келър постигна голям успех с привикването към шума. Служителят нямаше тапи за уши и не знаеше къде може да има. Най-близкият магазин беше затворил и той нямаше представа къде може да се намери отворен. Дали в „7-Илевън“ продаваха тапи за уши? Не знаеше. И Келър не знаеше.

След още един час мотористка дандания Келър беше склонен да провери сам. Беше приключил с отбелязването на новите марки в каталога си, но заниманието не му се стори толкова забавно като друг път. Шумът отгоре продължаваше да му пречи. Прибра марките и каталога, намери някакъв филм по телевизията и усили звука докрай. Това не заглуши врявата, но поне разбра какво казва Уилям Холдън на Дебра Паджет.

Установи, че няма смисъл да изключва звука по време на рекламите, защото шумът от телевизора му беше нужен да противодейства на мотористите. А каква полза от телевизията, ако не можеш да изключиш звука на рекламите?

Гледа филма колкото успя да издържи и си легна. След известно време стана, навлажни няколко къса тоалетна хартия, смачка ги на топчета и ги напъха в ушите си. Усещането беше странно, а и какво друго да е, за бога? Но свикна и подобието на тишина му се стори почти трогателно.

Келър се събуди от тихото звънене на телефон в съседния апартамент. Странно, помисли си той, защото обикновено не чуваше нищо в съседното жилище. Сградата беше отпреди войната и стените бяха солидни и дебели и…

Седна, отърси се от пелената на съня и осъзна, че не е в апартамента си, а тихият звън долита от телефона на нощното шкафче. При всяко позвъняване светваше малка червена лампичка. Какъв е смисълът, зачуди се той. За да могат глухите гости да разберат, че телефонът звъни? И каква полза? Какво можеха да направят? Да вдигнат слушалката и да забарабанят с пръсти по микрофона?

Вдигна слушалката и не чу нищо.

— Говорете по-силно. Ало, има ли някой? — Тогава осъзна, че в ушите му има малки топчета тоалетна хартия. — По дяволите! Изчакайте малко.

Той остави слушалката до пистолета и извади хартиените тампони от ушите си. Разбира се, те отдавна бяха изсъхнали, бяха станали като папиемаше и му костваше известни усилия да ги измъкне. Помисли си, че който и да звъни, вече е затворил, но не, човекът още беше на линия.

— Извинявам се за безпокойството — каза жената, — но сте записан за смяна на стаята. На втория етаж. Току-що почистиха новата ви стая и реших, че може да искате да вземете ключа и да си преместите багажа.

Той си погледна часовника и с изумление установи, че минава десет. Заради шума не заспа до късно, а в постигнатата с тоалетната хартия тишина се беше успал. Взе си душ, обръсна се, събра си багажа и когато се премести в стая 210, вече беше единайсет часът.

Интериорът на новата стая по нищо не се различаваше от онзи в предишната. Същите еднакви двойни легла, същото бюро, същият гардероб, същите две репродукции — рибар, нагазил в река, и момче, подкарало овце — на същите бетонни стени. Но изложението й беше точно обратното.

Преди години един кубинец му беше казал винаги да се настанява на приземния етаж, в случай че му се наложи да скочи от прозореца. Оказа се, че съветът на кубинеца е продиктуван по-скоро от тежка форма на страх от височини, а не от вещина в занаята, затова Келър не го взимаше на сериозно. Все пак старите навици умираха трудно и когато можеше да избира, обикновено предпочиташе приземния етаж.

Какъвто му беше късметът, сигурно този път щеше да му се наложи да излезе през прозореца.

След закуска отиде в центъра на Луисвил и остави колата в многоетажен паркинг, като заключи пистолета в жабката. Във фоайето на сградата, където работеше Хършхорн, имаше охрана. Келър не смяташе, че ще е кой знае колко сложно да се промъкне, за да го направи тук, но не виждаше смисъл. В офиса на Хършхорн щеше да има и други хора, а и след това трябваше да слезе с асансьора и да отиде да вземе колата от паркинга. Затова излезе от фоайето, помота се двайсетина минути, след което взе колата и се спусна по моста към Индиана. Кара достатъчно дълго, за да се изгуби и отново да се ориентира, и спря при един смесен магазин да зареди бензин и да използва телефона.