Лоуренс Блок - Убийства по списък

Минаха часове.

След като си тръгна от „Магазинчето за марки на Хай“, Келър прекара няколко часа в безцелно шофиране из покрайнините на Луисвил. Зачуди се дали да не отиде до центъра да огледа офиса на Хършхорн, но реши, че не му се занимава с това точно сега. Защо да си прави труда? Хършхорн можеше да почака.

Освен това щеше да се наложи да остави колата на паркинг, и то от онези, в които сам паркираш и заключваш автомобила си. В противен случай трябваше да даде ключа на служител и ако той отвореше жабката само да погледне какво има вътре? Можеше и да не търси пистолет, но точно това щеше да намери, и Келър нямаше никакво желание да поема подобен риск.

Да имаш пистолет е голямо удобство. Отклонява вниманието ти от проблемите. Посвещаваш цялото си време на мисли къде да го държиш.

Той беше пропуснал обяда, затова вечеря рано и се прибра в стаята си в „Супер 8“. Изгледа новините и седна зад бюрото с каталога и марките, които беше купил. Прегледа каталога и огради номерата на всички марки, с които се беше сдобил този ден. Така поддържаше описа актуален.

Можеше да свърши тази работа и вкъщи, докато ги подрежда в албумите, но ако междувременно отидеше при друг търговец? Като нищо можеш да купиш една и съща марка два пъти, ако описът ти не е верен.

Той с готовност се захвана със задачата и я вършеше спокойно, без да бърза. В това занимание имаше нещо почти съзерцателно. А и бездруго нямаше какво по-интересно да прави.

Почти беше приключил, когато отгоре се разнесе шум. Боже, какво можеше да е? И да продължава толкова време? Какво правеха там, горе?

Потърпя малко, накрая посегна към телефона, но размисли. Излезе от стаята, заобиколи сградата и влезе във фоайето, където завари на рецепцията младок с рядка руса брада и очила с телени рамки. Той погледна приближаващия се Келър с извинително изражение.

— Съжалявам, но всичко е заето. И отсреща нямат места. В „Клариън Ин“, при следващата детелина на север, преди половин час още имаха стаи и с удоволствие ще им се обадя веднага, ако желаете.

— Вече имам стая — каза Келър. — Не е това проблемът.

На лицето на младока се изписа облекчение, но само за миг. Не е това проблемът — щом не беше, значи имаше нещо друго и сега щеше да го чуе и да му се наложи да се справи с него.

— Ъъъ…

— Аз съм в сто четирийсет и седма и в стаята над мен — предполагам, че е двеста четирийсет и седма…

— Точно така.

— Май правят купон. Или колят добиче.

— Колят добиче?

— Е, сигурно не точно това — призна Келър, — но каквото и да правят, вдигат шум. Много силен шум.

— О.

Служителят сведе поглед към плота на гишето и явно намери нещо извънредно интересно върху няколкото инча пластмаса между ръцете си.

— Няма други оплаквания.

— Не обичам да съм пръв — каза Келър, — но сигурно съм единственият гост със стая под тяхната и това може да има нещо общо с този факт.

Момчето закима.

— Стените между стаите са бетонни и през тях не се чува даже и пиукане. Но не мога да кажа същото за подовете. Ако горе има шумен купон, част от звука се процежда през пода.

— Това е шумен купон. Няма да е пресилено, ако го нарека вилнеене.

— О.

— Или нарушение на обществения ред. И в случая „процежда“ не е правилната дума. Звукът минава непроцеден, ясен и силен.

— Вие… ъъъ… говорихте ли с тях?

— Реших да говоря с вас.

— О.

— И вие можете да говорите с тях.

Служителят преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Двеста четирийсет и седем — каза той и прехвърли регистрационните карти в една кутия, след което кимна и пак преглътна. — Така си и мислех. Имат кола.

— Това е мотел — каза Келър. — Кой идва пеша?

— Искам да кажа, че като ги видях, ги помислих за мотористи. Като „Ангелите от ада“. Но са дошли с кола.

Младежът замълча и Келър разбра колко гореше от желание да помоли банда мотористи хулигани да не вдигат шум.

— Вижте — каза той, — не се налага някой да говори с тях. Просто ме преместете в друга стая.

— Не ви ли казах, като влязохте? Всичко е заето. И надписът „Няма свободни места“ свети от часове.

— О, добре.

— Така че не знам какво да направим. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Ами, освен ако не искате да подадете оплакване в полицията. Може би тези момчета ще обърнат повече внимание на ченгетата, отколкото на вас или на мен.

Точно това му трябваше. Господин полицай, може ли да кажете на типовете от „Ангелите от ада“ на горния етаж да намалят децибелите? Имам спешна работа във вашия град и се нуждая от почивка. Името ми ли? Ами, не е това, с което съм се регистрирал. Каква работа ли? Е, по-добре да не казвам. А пистолетът на нощното шкафче не е регистриран и затова не го оставих в колата. И не ме питайте чия е колата, но талонът й е в жабката.