Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Като се замисля, да. И това ли са оплескали?

— Не точно. Беше проверка да се уверят, че не съм някой хитрец, който си търси безплатен превоз.

— Ако си забравил първото име или просто не си искал да всяваш смут…

— Той щеше да ме помисли за мошеник и да ми каже да се разкарам.

— Става все по-хубаво — отвърна тя. — Слушай, искаш ли да забравиш за цялата тази работа? Мога да кажа, че имаш лошо предчувствие. Само си ела и ще им кажем да вървят по дяволите.

— Вече съм тук. Може да се окаже лесно. А и не знам за теб, но парите ще ми дойдат добре.

— Винаги мога да им намеря употреба, ако ще и само да си ги държа. Доларите трябва да са все някъде, а Уайт Плейнс е чудесно местенце за тях.

— Това прозвуча, сякаш го е казал той.

— Вероятно го е казал.

Говореха за стареца, за когото двамата работеха преди — Дот живееше с него и се грижеше за домакинството, а Келър вършеше същото като сега. Стареца вече го нямаше — първо малко по малко си отиде разсъдъкът му, а после и тялото му, изведнъж — но нещата в общи линии си вървяха постарому. Дот приемаше поръчките, определяше хонорара, правеше уговорките и разпределяше парите. Келър отиваше на мястото, проучваше терена, изпълняваше задачата и се прибираше у дома.

— Работата е там, че платиха половината предварително — каза Дот. — Мразя да връщам пари, след като са ми били в ръцете. Пак са същите пари, но усещането е различно.

— Знам за какво говориш. Дот, те не бързат, нали?

— Ами, кой знае? Не споменаха да е спешно, но също така казаха естествена смърт, а са ти дали оръжие, за да се доближиш до естественото. Що се отнася до въпроса ти, не, не виждам защо да не се помотаеш. Ходи ли при търговци на марки, Келър?

— Току-що пристигнах.

— Но си проверил, нали? В „Жълти страници“?

— Това е за убиване на времето. Май досега не съм бил в Луисвил.

— Е, възползвай се от престоя си. Качи се на покрива на Емпайър Стейт Билдинг, изгледай представление на Бродуей, повози се на лифта, разходи се с лодка по Сена. Изпълни цялата туристическа програма. Защото кой знае кога пак ще отидеш там.

— Ще поогледам наоколо.

— Добре. Но, Келър, не си и помисляй да се местиш там. Темпото, трафикът, шумът, хората — всичко ще те подлуди.

Когато говори с Дот, беше късно следобед, а докато стигне до „Уайндинг Ейкърс Драйв“ в Норборн Истейтс, вече се здрачаваше. Улицата изглеждаше типична за предградие — с прилично големи едно- и двуетажни къщи, разположени сред просторни зелени парцели. Явно беше благоустроена достатъчно отдавна, защото растителността беше избуяла и дърветата бяха пораснали. Ако човек възнамеряваше да създаде семейство, помисли си Келър, вероятно това беше подходящо място.

Къщата на Хършхорн беше двуетажна, в колониален стил. От двете страни на входа имаше симетрично разположени растения, които според него бяха рододендрони. Отляво растяха няколко брези, а отдясно имаше алея за коли, която водеше до гараж с баскетболно табло над вратата. Келър забеляза, че гаражът е за две коли и половина. Което сигурно беше полезно, ако случайно имаш две коли и половина.

В къщата светеше, но не видя никого и това го устройваше. Обиколи с колата квартала, поизгуби се в плетеницата от лъкатушещи улички, но се измъкна без особени затруднения. Мина още два пъти покрай къщата и се отправи обратно към „Супер 8“.

По пътя се отби да вечеря в ресторант за стекове, наречен на наскоро починала звезда от каубойските филми. Сигурно в Луисвил имаше и по-хубава храна, но не му се търсеше. Върна се в мотела малко преди девет часа и като пъхна ключа в ключалката, се сети за пистолета. Дали беше добра идея да го оставя в жабката? Реши, че не, и се върна до колата да го вземе.

В стаята всичко си беше както го беше оставил. Прибра пистолета в отворената чанта и издърпа фотьойл пред телевизора. Дистанционното беше малко по-различно от неговото вкъщи, но нима това не беше едно от удоволствията на пътуването? Ако всичко е абсолютно същото, защо да ходиш някъде?

Малко преди десет на вратата се почука.

Реакцията му беше светкавична. Грабна пистолета, вкара патрон в цевта, дръпна предпазителя и се прилепи към стената до вратата. Изчака с показалец върху спусъка, докато чу повторно почукване.

— Кой е?

Мъжки глас отговори:

— Сигурно съм сбъркал стаята. Ралф, ти ли си?

— Объркали сте стаята.

— Да, вие със сигурност не звучите като Ралф. — Гласът на мъжа беше плътен и някои от съгласните бяха леко завалени. — Къде, по дяволите, е Ралф? Съжалявам, че ви обезпокоих, господине.