Лоуренс Блок - Убийства по списък

Само да не беше тъпата снимка.

Бетси, Джейсън, Тамара и Поухатан. Би предпочел да не им знае имената и най-вече как изглеждат. Да разполагаш с някои основни факти за набелязаната жертва беше полезно, но всичко друго, всякакви лични щуротии само пречеха. Можеше да се окаже ценно да знае, че мъжът има куче — от тази информация зависеше дали да реши да се промъкне в къщата — но не е нужно да знаеш породата, камо ли името на животното.

Това правеше нещата лични, а по правило не трябваше да са такива. Да речем, че най-подходящото място да го направиш, е стая в къщата на мъжа, например кабинет в сутерена. Все някой щеше да го намери там, най-вероятно член на семейството. Така ставаха нещата. Не можеш да убиваш хора, ако ще се тормозиш за евентуалната травма, която ще изживее човекът, открил трупа.

Но ако не знаеш твърде много за хората, е по-лесно. По-лесно можеш да живееш с представата за съкрушена съпруга, ако не й знаеш името или пък че има къса руса коса, светлосини очи и сладки малки закръглени бузки. Не се иска кой знае какво въображение, за да си представиш това лице, когато жената се натъкне на тялото.

Затова беше жалко, че мъжът с табелата „Арчибалд“ му показа точно тази снимка. Но това нямаше да му попречи да си свърши работата в къщата на Хършхорн, нито пък щеше да го откаже от задачата. Макар да не се интересуваше какъв калибър оръжие използва и да не се гордееше с майсторството си, той все пак беше професионалист. Използваше каквото му попадне подръка и изпълняваше поръчката.

— Мога да ви предложа няколко варианта — каза рецепционистката. — Пушачи или непушачи, горе или долу, отпред или отзад.

Мотелът беше от веригата „Супер 8“. Келър избра стая за непушачи на първия етаж, в задната част на сградата.

— За леглата няма варианти — каза служителката. — Всичките са еднакви. Две двойни легла.

— Това пак ми дава избор.

— Защо смятате така?

— Мога да избера на кое легло да спя.

— Изборът е ясен — отвърна жената. — Първото нещо, което ще направите, е да оставите куфара си на едното.

— И?

— Така че ще спите на другото. Ще имате повече място.

В стая 147 действително имаше две двойни легла. Келър ги огледа, след което остави чантата си върху тоалетката.

Запазвам си възможностите за избор, каза си той наум.

Обади се на Дот в Уайт Плейнс от уличен телефон.

— Я ми освежи паметта. Не спомена ли нещо за инцидент?

— Или естествена смърт — отвърна тя, — макар че в днешно време кой може да каже какво е естествена смърт. Като изключим задушаването с органичен морков, бих казала, че ти си възможно най-естествената смърт.

— Осигурили са ми пистолет.

— О?

— Автоматичен двайсет и двойка, защото това предпочитали момчетата като мен.

— Нищо общо с органичния морков.

— „Използвай го и го захвърли.“

— Хм. Явно има проблем в комуникацията. Човекът, който е осигурил оръжието, не е знаел, че трябва да изглежда като естествена смърт.

— Тогава какво се иска от нас? Все още ли трябва да е естествена?

— Никога не е трябвало да бъде, Келър. Беше само предпочитание, но щом са ти дали оръжие, бих казала, че няма да имат нищо против, ако го използваш.

— И го захвърля.

— В този ред. Винаги е плюс да угодиш на клиента, така че ако можеш да уредиш инфаркт или разкъсване на гърлото от семейното куче, действай. От друга страна…

— Как разбра за кучето?

— Какво куче?

— Това, което току-що спомена.

— Беше само пример, Келър. Не знам дали той има куче. Не знам и дали има сърце, но…

— Голдън ретривър.

— О?

— Казва се Поухатан.

— Всичко това е новост за мен, Келър, и то не най-прекрасната, която съм чувала. Откъде идва?

Той обясни за снимката на новогодишната картичка.

— Ама че кретен — каза тя. — Толкова ли не е могъл да намери портретна снимка, такава, каквато пускат във вестниците, когато те повишат или те арестуват за незаконно присвояване? Мили боже, с какви хора се налага да работиш. Благодари се, че са ти спестили писмото към картичката, защото щеше да научиш как леля Мери се възстановява от операция на апендикса и малкият Тими е направил първата си татуировка.

— Малкият Джейсън.

— Боже, знаеш и имената на децата! Е, няма да напишат името на кучето и да пропуснат хлапетата, нали така? Ама че бъркотия.

— Мъжът държеше табела с името Арчибалд.

— Поне това са свършили както трябва.

— И аз казах, че съм аз. А той попита: „Ричард Арчибалд?“.

— И?

— Ти ми каза, че са казали Нейтън.