Лоуренс Блок - Убийства по списък

Или пък беше? Приближи се до прозореца, но не видя луната. Можеше да излезе да погледне, но всеки момент щяха да доставят храната. Сигурно можеше да намери информация по въпроса в „Алманах на фермера“, но единственият брой, който имаше, беше отпреди пет години. Така и не си го купи повторно, а в момента не можеше да си спомни защо изобщо си го купи първия път.

Беше си взел вестник, но го остави във влака. Вероятно в него пишеше нещо за фазите на луната. Ако не в прогнозата за времето, то сигурно в астрологичната рубрика.

Луис Карпентър. Ето на кого искаше да се обади. Ако не друго, жената поне щеше да знае дали е пълнолуние.

Дали беше прекалено късно да й звъни? Реши, че не е, намери номера и го набра. Тя не отговори, нито се включи телефонен секретар. Той опита отново, в случай че е набрал погрешен номер, но отново никой не вдигна и в този момент звънецът извести пристигането на вечерята му.

След като се нахрани, насочи вниманието си към селекцията, която преди няколко дни беше получил от жената в Мейн. Избра си няколко, подреди ги в албумите си и написа чек.

Добави и бележка: „Скъпа Беатрис, благодаря за хубавата селекция. Намерих няколко марки, които представляват интерес за мен, и се радвам, че се сдобих с тях. Прилагам чек за 72,20 долара. Сега съм съдебен заседател, но не трябва да разказвам на никого за делото. Повярвай ми, не ти и трябва да знаеш за него!“. Подписа се и пъхна бележката, чека и останалите марки в плика с обратен адрес. Слезе долу и пусна писмото в пощенската кутия на ъгъла. Вече беше влязъл в блока, когато се сети за луната, и сметна, че не си заслужава да излиза отново да я търси.

Щом се върна в апартамента, се настани пред телевизора. Около полунощ си взе още една гореща вана. Преди да си легне, сложи в куфарчето си нов комплект от чиста риза, чорапи и бельо.

Председателят на журито, когото избраха, се казваше Милтън Симънс. Беше висок, наближаваше петдесетте и приличаше малко на Морган Фрийман. Според Келър го избраха тъкмо заради това. Морган Фрийман имаше морален авторитет. Без значение дали играеше добрия или лошия, човек някак си знаеше, че може да разчита на него.

— Е — започна Симънс, — трябва да решим как да отсъдим. Мисля, че основният въпрос е дали прокуратурата доказа състоятелността на обвинението.

— Отвъд разумното съмнение — обади се някой и множество глави закимаха в отговор.

Келър настръхна, изгаряше от нетърпение да започне. Заключителните речи бяха обстоятелствени и според него и двете страни не бяха особено добри. Пръв беше Нирщайн, който разнищи доказателствата на обвинението, като редуваше сериозни доводи с жлъчен сарказъм. После Шийхи, прокурорката, прекара точно толкова време в опити да ги сглоби обратно. Накрая съдията даде инструкции на съдебните заседатели. Щурмува ги, както се казваше на юридически жаргон.

Келър харесваше този израз. Представяше си как съдията навежда глава, тропва с крак и напада съдебните заседатели като бик, а черната му роба помита пода.

Атаката от напътствия на съдията не беше чак толкова драматична, но затова пък многословна и невероятно отегчителна. Той повтаряше едно и също нещо десетки пъти, сякаш бяха деца, при това не от най-умните. После изведоха дванайсетте съдебни заседатели и ги затвориха в една стая. И ето ги, натоварени с огромната отговорност да решат съдбата на друго човешко същество.

— Струва ми се… — подзе една жена, но стигна само дотук, защото на вратата се почука.

Влезе приставът, следван от двама стройни младоци, които се движеха като танцьори. Младежите носеха подноси и грациозно ги оставиха на страничната маса.

— Щатът Ню Йорк осигурява обяд — съобщи приставът. — Има сандвичи с пуешко и с шунка и сирене. Сиренето е швейцарско. По-рано ви питах дали има вегетарианци и никой не се обади, но за всеки случай взехме два-три сандвича с фъстъчено масло и желе. Кафе, студен чай, диетична кола. И вода, ако има мормони. Да ви е сладко.

Той излезе от стаята заедно с младежите. Последва тишина и най-накрая Морган Фрийман я наруши.

— Най-добре първо да хапнем и после ще говорим.

Келър си взе сандвич с шунка и сирене и чаша студен чай. След като се оказа, че няма кандидати за сандвичите с фъстъчено масло, си взе и от тях. Обядът беше странен — всички разговори стихнаха и в стаята се чуваше единствено бръмченето на климатика и съсредоточеното дъвчене на дванайсет челюсти. Когато всички приключиха, една жена предложи да повикат пристава, за да изнесат останалата храна. Господин Битнър, който видимо се оживи при появата на обяда, отбеляза, че приставът не е казвал да го правят, и предложи да оставят остатъците на масата, в случай че някой огладнее по време на обсъждането.