Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Тогава щом знаеш, че мъжът е виновен…

— Но доказаха ли го? И дали не са му устроили капан?

— Кого го интересува? Знаеш ли какво мисля, Келър? Мъжът е търгувал с крадени вещи и полицаят е отишъл да си купи видео за лични нужди. Но после се е ядосал и е арестувал човека, защото не е разбрал как да настрои проклетата машина. Е? Какво мислиш?

— Мисля, че е жалко, че не си съдебен заседател — отвърна той.

— Кръстосаният разпит беше жесток — каза Глория.

Клифърд Мейпс, полицаят, извършил ареста, прекара цяла сутрин на свидетелската банка. Келър каза, че е очаквал всеки момент Мейпс да изгуби самообладание и да избухне.

— Аз пък очаквах да се разреве. Знам, знам. Ченгетата не плачат. Но ако аз бях на свидетелското място, със сигурност щеше да има сълзи.

— Може да се окаже добра стратегия — предположи Келър. — Ще хвърли Нирщайн в оркестъра.

Нирщайн беше водещият адвокат на защитата — мъж с измамно благ вид и силно оредяла на челото коса. Щом се обърнеше към свидетел на обвинението, дребният човечец се превръщаше в булдог.

— Бих искала да го видя хвърлен в оркестъра — каза Глория. — Или от някоя скала.

— Явно не го харесваш.

— Мисля, че е подъл.

— Това е поза. „Не съм кучи син, но в съда играя такъв.“

— Той трябва да получи „Еми“, а тя — клизма.

— Шийхи?

— Аха. Със сигурност ще призове свидетеля за допълнителен разпит този следобед.

— Трябва да го направи, не мислиш ли?

— Предполагам. Не бива да позволяваме на чувствата ни към адвоката и прокурорката да ни влияят, но как да се стърпиш? За щастие и двамата са ми еднакво антипатични, така че има равновесие. Честно казано, никой не ми харесва. Останалите съдебни заседатели са тъпанари, а приставът — надут идиот. Съжалявам Мейпс, но той си е тъпак, нали? Жал ми е и за Хюбърман, защото е подсъдим, а освен това има семейство. От друга страна, е мошеник. Независимо дали е виновен или не, той си е мошеник.

— Сигурно нямаш търпение процесът да свърши.

— И да се върна на работа? Повярвай ми, в кантората не е такъв купон. — Тя сведе поглед. — И вкъщи не е цветя и рози.

— О.

— Да си женен е като да си съдебен заседател. Не трябва да говориш за това с другите. Но да си призная, съвсем не е толкова страхотно.

— Може би нещата ще се оправят.

— Да. Или ще свикна. Между другото, знаеш ли какво чакам с нетърпение?

— Уикендите? Не, явно не, щом вкъщи не е върхът на щастието.

— Не, определено не са уикендите. Обяда тук, в „Сайгон Пърл“, пет дни в седмицата. Напоследък това очаквам с нетърпение.

В петък преди обяд обвинението приключи с представянето на доказателства и когато продължиха след обедната почивка, защитата поиска оправдателна присъда от съдията, без да се произнасят съдебните заседатели. Келър знаеше, че това е стандартна процедура, и както се очакваше, съдията отхвърли искането. Тогава Нирщайн съобщи, че защитата няма да представя доказателства, тъй като обвинението очевидно не е успяло да докаже нищо. Съдията му препоръча да запази тези думи за заключителната си реч и каза на двете страни, че пледоариите остават за понеделник сутринта. След това даде на съдебните заседатели обичайните указания — да не говорят с никого, да не четат за случая във вестниците, дрън-дрън-дрън. Келър можеше да ги издекламира заедно с него, дума по дума.

Имаше само едно ново нещо. Този път съдията ги посъветва в понеделник сутринта да си носят чанта с дрехи и тоалетни принадлежности. Обясни, че след като започнат да обсъждат делото, ще бъдат изолирани, докато стигнат до решение. Общината щеше да плати хотела, но щедростта й не се простираше до паста за зъби, бръснарски ножчета и чисти дрехи, така че за всеки случай трябваше да си носят.

— Ти вече си си приготвил багажа — отбеляза Глория, докато излизаха от сградата, и кимна към куфарчето на Келър. — Обзалагам се, че вътре има всичко — чорапи, бельо, чиста риза.

— И книга за четене — добави той. — Всичко необходимо за уикенд извън града.

— Романтичен уикенд?

Той поклати глава.

— Един от племенниците ми се жени. Уикендът ще е романтичен за него или поне се надявам да е така. За мен ще мине под знака на семейните задължения.

Той се върна от Балтимор рано в неделя вечерта и дълго лежа във ваната. После се обади в един китайски ресторант и си поръча вечеря. Остави слушалката и пак я вдигна, изпитваше потребност да се обади на някого. На Дот? Не, не на нея, на друг.

На Глория? Не можеше да й се обади дори и да искаше, а и не беше сигурен дали иска. На Маги? Не, господи, последното, което искаше, бе да започне тази история отново. Не желаеше да се вижда с никого, не му се говореше с никого, а просто имаше потребност да се чуе с някого, макар да не можеше да измисли с кого. Даде си сметка, че се чувства неспокоен като при пълнолуние, а доколкото знаеше, сега не беше пълнолуние.