Лоуренс Блок - Убийства по списък

На вратата се почука и още преди да успеят да отговорят, приставът влезе.

— Съдията се интересува как се справяте — каза той. — Дали смятате, че скоро ще стигнете до решение.

— Справяме се добре — информира го председателят на журито.

— Е, не искаме да ви пришпорваме — каза приставът, — но вече е четири часът, така че имате един час, ако искате довечера да се приберете у дома. Ако до пет не вземете решение, ще ви изолират за през нощта. Това означава, че ще прекарате нощта в хотел на разноски на общината. Мястото е прилично, но не е „Уолдорф“. Според мен ще се чувствате по-добре в собствените си домове.

— Ами храната? — попита Битнър.

— В хотела ще бъде осигурена вечеря.

— Имам предвид сега.

Приставът го изгледа и излезе.

— „Ще се чувствате по-добре в собствените си домове“ — повтори едрата жена, която нарече Глория „момиче“. — Превод: „Размърдайте си задниците и вземете решение. Да не би случайно някой да мисли, че онзи не го е извършил?“.

— Не това е въпросът — каза Глория. — Въпросът е…

— … дали е доказано. Мислите, че не знам ли? Повтаряме го цял ден и не стигаме доникъде. Тогава какво ще кажете за моя въпрос? Някой смята ли, че не го е извършил?

Никой друг не отговори, затова Келър каза:

— Мъжът получавал ли е някога крадени вещи? Бих казал да. Продавал ли е някога крадени вещи? Отново да. Продавал ли е на полицаи? Продал ли е конкретната крадена вещ на конкретния полицай? Мога да повярвам в това и въпреки това да не вярвам, че обвинението е доказало тезата си.

— Отвъд разумното съмнение — измрънка някой.

— Но не знам дали го вярвам — продължи той. — Постоянно се стига до един и същ въпрос. Вярваме ли на Мейпс?

— Дори Мейпс да е преувеличил…

— Ако Мейпс не казва истината, няма дело. И ако Мейпс лъже, няма дори престъпление.

— Той е полицай — обади се някой. — Полицаите, с които съм си имал работа досега, са били свестни и честни, но в него има нещо хлъзгаво.

— Ето това е странното — намеси се някой друг, — защото според моя опит ченгетата непрекъснато лъжат, но той ми направи впечатление на истински порядъчен млад мъж.

— Отговорникът на склада лъжеше.

— Да, и аз съм на същото мнение.

— Взел е камерата да снима рождения ден на детето си. Но това не означава, че има проблем с видеото като доказателство.

— Както и че Мейпс лъже.

— Но не означава и че не лъже.

В пет без петнайсет Морган Фрийман пак ги накара да гласуват, този път явно, питайки ги един по един. Когато стигна до Келър, имаше шест гласа за осъдителна присъда и три за оправдателна. Келър реши, че няма значение — тази вечер нямаше да се приберат вкъщи, независимо как гласува той, но трябваше да каже нещо.

— Виновен — каза той.

— Невинен — каза жената от лявата му страна.

Резултатът се изравни. На предишното гласуване Келър беше за оправдателна присъда, а жената отляво — за осъдителна. Този път Морган Фрийман гласува за осъдителна и резултатът стана осем на четири, а оставаха петнайсет минути да решат.

— Добре — каза председателят. — Не казвам, че сме в задънена улица, в никакъв случай. Само ни отнема малко повече време да решим. Въпросът е дали един човек да отиде в затвора или не, затова не бива да прибързваме. Явно ще прекараме нощта в хотел.

Чу се недоволно мърморене, но според Келър звучеше доста добродушно. В крайна сметка тези хора бяха нюйоркчани. Малко негодувание беше в реда на нещата.

Хотелът беше от веригата „Дейс Ин“ и се намираше в Куинс, недалеч от летище „Кенеди“. На Келър му се стори познат и се сети, че преди две години се беше срещнал с клиент във фоайето. Мъжът беше пристигнал от Атланта, за да му предаде няколко снимки и адрес, след което хвана полета си за Европа — желязно алиби, ако изобщо съществуваше такова. Келър отлетя за Атланта и после се върна. Клиентът беше на делова среща в Брюксел, когато получи вестта, че съпругата му е била застреляна от крадец. Прекъсна престоя си и се прибра у дома, а след четири месеца се ожени за секретарката си.

Но онзи хотел не беше ли от веригата „Рамада“? Келър беше сигурен, че е, даже си спомняше, че клиентът възхваляваше достойнствата на „Рамада“. Следователно нямаше как да е същият хотел. И все пак разположението му се струваше някак познато.

В стаята, която му дадоха, нямаше нищо познато, но той не беше влизал в стая на „Рамада“, а само във фоайето. Взе си бърз душ, обади се на рецепцията, поръча си вечеря от румсървис и седна пред телевизора, докато донесат храната. Подписа сметката и даде няколко долара на сервитьора, който изглеждаше изненадан. Тогава Келър се усети, че човекът явно не получава често бакшиши от изолирани съдебни заседатели.