Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Точно така.

— И ми звънна и поговорихме.

— Не, не ти звъннах.

— Не думай! Да, не се обади. А щеше да е чудесно. Не съм ти майка и не получавам сърцебиене, щом неделята дойде и отмине, без да ми звъннеш. Ако няма какво да докладваш, защо да изпитваш непреодолима нужда да се обадиш?

— Дот…

— В понеделник следобед получих доставка от „ФедЕкс“. Малък пакет, горе-долу колкото кутия за пури, и познай какво имаше в него?

— Не са пури.

— Пари — отговори тя. — И се шашнах, защото кой ще ми праща пари? По случайност се оказа сумата, която би трябвало да получа, ако си затворил досието в Балтимор. Така че хванах влак до града, купих си „Балтимор Сън“ от будката за извънградска преса и го прочетох на връщане към Уайт Плейнс. Познай какво открих.

— Ъъъ…

— Макнамара изненадала крадец в дома си във Фелс Пойнт, но неговата изненада била нищо в сравнение с нейната, когато той грабнал ръжена за камината и я цапардосал по главата. Това трябва да е новина за теб, защото в противен случай, естествено, щеше да се обадиш. Така че пак действа прочутият късмет на Келър, нали? Някой ни помогна и свърши мръсната работа, а ние получихме парите.

— Аз го направих, Дот.

— Без майтап.

— Прибрах се късно в неделя вечерта.

— Твърде късно, за да се обадиш?

— Е, доста късно.

— А вчера си тръгнал рано за съда.

— Малко бързах — обясни той. — Трябваше да си приготвя багаж, в случай че ни изолират за през нощта, и когато свърших, вече закъснявах.

— А снощи?

— Бяхме изолирани.

— И не ви позволяваха да се обаждате по телефона?

— Надали това е най-безопасната линия за такива разговори.

— Така е. Ами преди да се качиш на влака в Балтимор? Неделя следобед, неделя вечерта, когато и да е било. Щях да приема разговор за моя сметка, ако не си имал монети.

— Не се сетих.

— Не си се сетил.

— Имах други неща на главата.

— Например?

— Ами, процесът — отговори той. — Дот, знаеш ли какво? През цялото време не ми излизаше от главата. Дори в Балтимор, докато решавах как да изпълня поръчката, и после, когато отидох и го направих, не спирах да мисля за защитниците, свидетелите и горкия нещастник Хюбърман.

— И какво излезе в крайна сметка? Не ми казвай, че не бива да говориш за делото, защото случаят вече е минало.

— Вече мога да го обсъждам. Решихме, че е виновен.

— Значи отива в пандиза.

— Така мисля, но това не зависи от нас. Върнаха го в ареста, докато излезе присъдата.

— Колко ще получи, две-три години?

— Нещо такова.

— Ти си отишъл в Балтимор, халосал си една жена и после си се върнал в Ню Йорк и си пратил човек на топло за няколко години, защото е продал краден телевизор.

— Видео.

— Е, това променя нещата. Келър, не виждаш ли противоречие? Или поне ирония?

Той се замисли.

— Не. Едното е работа, а другото — дълг.

— И си изпълнил и двете.

— Точно така.

— И ние си получаваме парите, а Хюбърман отива на топло.

— Именно — потвърди той. — Системата работи.

Странно, помисли си Келър.

Беше звъннал на Луис Карпентър, астроложката, вечерта след като се върна от Балтимор. Вече не си спомняше защо. Май се чудеше дали е пълнолуние. А за да разбереш подобно нещо, не е нужно да се обаждаш на специалист. Келър предполагаше, че просто е изпитал потребност да поговори с жената, и след като тя не вдигна телефона, той я превъзмогна.

След около седмица се обади пак. Този път не беше неделя вечерта, а работен ден и в нормалното работно време, ако изобщо при астролозите съществува такова понятие. Следобед, в средата на седмицата, а никой не отговаряше. Дори не се включи телефонният секретар.

Той озадачено смръщи вежди и реши, че жената е извън града. Сигурно и астролозите си вземаха отпуск като всички други. Може би тя се излежаваше на някой плаж и зяпаше звездите.

Келър забрави за случая и не се сети за нея, докато Дот не му се обади.

В този момент той четеше филателно списание, погълнат от история за фалшиви надписи върху ранни марки от френските колонии. Съществуваха множество автентични разновидности, както и изобилие от фалшификации, и изобщо не беше толкова лесно да откриеш разликата. Когато телефонът звънна, той тъкмо се чудеше дали и в неговата колекция има фалшификати и има ли смисъл да ги търси.

— Нашият приятел е зает — съобщи Дот.

— Нашият приятел?

— Наричахме го Роджър.

— По едно време често се сещах за него, но после престанах. Вече не мога да си спомня кога за последно мислих за него.