Лоуренс Блок - Убийства по списък

Душът още течеше. Келър можеше да се измъкне от апартамента, преди жената да излезе от банята. Но веднага щом се върнеше в стаята, тя щеше да види Търноуър и моментално щеше да разбере, че е мъртъв. Щеше да вдигне шум до небесата и да се обади на 911, а кому беше нужно това?

А и по време на спора с любовника й цялото съжаление на Келър към нея се изпари. Той беше откликнал на уязвимостта и крехкостта й, които според него се дължаха на прозрачната й кожа. А в действителност жената бе хленчеща, заядлива, мрънкаща проклетница, крехка колкото войнишки ботуш.

Така че когато излезе от банята, той я сграбчи в гръб и й счупи врата. Остави я на място, точно както бе оставил Търноуър на пода в спалнята. Можеше да се опита да нагласи всичко да изглежда така, сякаш тя го е промушила и после е паднала и си е счупила врата, но при положение че това нямаше да заблуди абсолютно никого, защо да си прави труда? Клиентът просто искаше обекта мъртъв и Келър бе изпълнил желанието му.

Беше жалко за момичето, но не чак толкова много. Тя далеч не беше Майка Тереза. Още повече че човек не може да позволява на чувствата да му влияят. При всички положения идеята беше лоша, особено в ден с висок риск.

В Бостън имаше хубави ресторанти и Келър си помисли да отиде в „Лок-Обер“, да речем, и да се поглези подобаващо. Но времето не беше никак подходящо. Вече минаваше три и беше прекалено късно за обяд и твърде рано за вечеря. Ако отидеше в някой приличен ресторант, щяха просто да се опулят насреща му.

Можеше да убие два-три часа. Не си беше взел каталога, така че нямаше смисъл да обикаля филателните магазини, но можеше да изгледа някой филм или да посети музей. Едва ли беше толкова трудно да намери начин да прекара един следобед, особено в град като Бостън.

Ако времето беше по-читаво, с удоволствие щеше да обиколи Бек Бей и Бийкън Хил. Бостън беше хубав град за разходки — не колкото Ню Йорк, но превъзхождаше повечето градове. В този порой обаче ходенето пеша не беше никакво удоволствие, а беше трудно да хванеш такси.

Келър се върна на „Нюбъри стрийт“ и вървя, докато намери сносно кафене. В никакъв случай не можеше да се мери с „Лок-Обер“, но щяха да го обслужат веднага, а той беше твърде гладен да чака.

Сервитьорката го попита какъв е проблемът.

— Шлиферът ми — отговори Келър.

— Какво е станало с шлифера ви?

— Ами, това е проблемът. Оставих го на онази закачалка и сега го няма.

— Сигурен ли сте, че го няма?

— Абсолютно.

— Защото шлиферите често си приличат и там има няколко…

— Моят е зелен.

— Тревистозелен? Или по-скоро маслиненозелен?

Какво значение имаше? На закачалката висяха три шлифера, всичките в нюанси на бежовото, и нито един не приличаше на неговия.

— Продавачът го нарече маслинено, но си беше нормално зелено. И не е там.

— Сигурен ли сте, че сте дошли с него?

Келър посочи към прозореца.

— Цял ден е така. Що за идиот ще излезе без връхна дреха?

— Може да сте го оставили на друго място.

Възможно ли беше? Беше свалил шлифера във всекидневната на „Екситър стрийт“. Дали не го беше оставил там?

Не, изключено. Помнеше, че го облече, помнеше, че разтвори чадъра си, когато излезе на улицата, помнеше, че остави и шлифера, и чадъра на закачалката, преди да седне в сепарето и да посегне към менюто. Къде беше чадърът между другото? И той беше изчезнал.

— Не съм го оставял на друго място — твърдо отвърна той. — Когато влязох, бях с шлифер и го закачих там, а сега го няма. Нито пък чадърът ми.

— Сигурно някой го е взел погрешка.

— Как така? Той е зелен.

— Може да е далтонист — предположи тя. — Или пък да има зелен шлифер и да е забравил, че днес е облякъл кафявия. Затова е взел вашия погрешка. Щом го върне…

— Няма да го върне. Някой ми е откраднал шлифера.

— Защо му е да го краде?

— Вероятно защото си няма свой — търпеливо обясни Келър, — а навън вали проливен дъжд и не е искал да се намокри. Трите шлифера на стената са на трима други клиенти. Аз нямам намерение да открадна шлифера на някой от тях, а човекът, който е откраднал моя, няма до го върне. Какво трябва да направя при това положение?

— Ние не носим отговорност — отвърна тя и посочи надписа, който потвърждаваше думите й.

Келър не беше убеден, че надписът е достатъчен, за да се отърве ресторантът от отговорност, но това нямаше значение. Нямаше да ги съди.

— Ако искате, ще се обадя на полицията, за да се оплачете…

— Просто искам да се махна оттук. Трябва ми такси, но докато чакам да мине свободно, може да се удавя.