Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Келър?

— Работата е там, че сряда не е най-удобният ден за мен. Имах други планове.

— Какво, да не би да имаш билети за матине?

— Не.

— Не, разбира се, че не. Аукцион на марки, нали? Работата е там, че сряда е денят, в който обектът посещава апартамента на приятелката си в Бек Бей, и понеже се промъква там тайно, оставя охраната си. А това доста улеснява достъпа до него.

— И тя ли е включена в сделката? Приятелката?

— Ти решаваш. Може да е включена, а може и да не е, както дойде.

— И няма значение как? Не трябва ли да е инцидент, не трябва ли да изглежда като екзекуция?

— Както искаш. Можеш да потопиш кучия син в казан с ланолин и да го размекнеш до смърт. Абсолютно всичко е допустимо, стига да няма пулс, когато приключиш с него.

Трудно е да кажеш „не“ на такава работа, мина му през ума. Трудно е да кажеш „не знам“ на подобна поръчка.

— Сигурно може да стане и следващата сряда — каза Дот. — Клиентът би предпочел да не чака, но според мен ще се съгласи, щом се налага. Той каза, че съм първият човек, на когото се обажда, но не ми се вярва. Защото е от онзи тип мъже, които не обичат да работят с жени. Поне не в нашия бранш. Затова си мисля, че съм по-скоро третият или четвъртият човек, на когото се е обадил, и ми се струва, че ще изчака седмица, ако му кажа, че се налага. Искаш ли да проверя?

Наистина ли щеше да лежи в леглото и да чака да го хване Торбалан?

— Не, недей. Става за тази сряда.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Не беше сигурен, намираше се на стотици километри от сигурността, но отговорът звучеше по-приятно от „не знам“.

Във вторник, деня преди планираното пътуване до Бостън, Келър усети силен порив да се обади на Луис Карпентър. Бяха изминали две седмици, откакто бяха обсъдили хороскопа му, и по принцип се предполагаше, че ще я види отново чак след година. Помисли си, че срещите им могат да се окажат нещо като психотерапия с ежеседмични посещения, и знаеше, че някои от клиентите й се отбиват често за астрологична настройка и смяна на маслото, но накрая стигна до извода, че за тях астрологията е хоби. Той вече си имаше хоби, освен това Луис явно смяташе, че едно посещение на година е достатъчно, и това го устройваше.

Така че щеше да я види след година. Ако все още е жив.

Прогнозата за сряда предвиждаше проливни дъждове и когато се събуди, видя, че синоптиците не са се шегували. Денят беше мрачен и сив и дъждът се сипеше като из ведро. Един говорител по „Ню Йорк Уан“, който непрекъснато се извиняваше, съобщи, че дъждът ще продължи през целия ден и вечерта, и ще бъде придружен от силни ветрове и ниски температури. От начина, по който го каза, човек би си помислил, че вината е негова.

Келър си сложи костюм и вратовръзка — добра защитна маскировка в град като Бостън, където официалното облекло е на почит, както и стандартна униформа за самолета. Извади шлифера си от гардероба, облече го и далеч не се възхити, като се видя в огледалото. Продавачът каза, че е маслиненозелен, и вероятно беше, поне на флуоресцентните лампи в магазина. Но на студената влажна светлина на дъждовната утрин проклетото нещо изглеждаше зелено.

Не ирландско зелено, не светлозелено, не дори тревистозелено. Но си беше зелено. Човек можеше да го надене в деня на Свети Патрик и да дефилира по Пето авеню и никой нямаше да го сбърка с член на Оранжевия орден. Без съмнение дрехата беше зелена.

По принцип цветът на шлифера не би го смутил. Не беше толкова зелен, че да предизвика любопитни погледи и подсвирквания, а просто достатъчно зелен, за да привлече случайни оценяващи погледи. А и имаше известно удобство в това да притежаваш шлифер, който се различава от всички останали връхни дрехи на закачалката. Забелязваш го от пръв поглед и веднага го посочваш на гардеробиера, когато не можеш да си намериш номерчето. „Ето там, малко вляво. Зеленият шлифер.“

Но когато летиш до Бостън, за да убиеш човек, не искаш да изпъкваш в тълпата. Искаш да се смесиш, да изглеждаш като всички останали. Облечен в незабележителния си костюм с вратовръзка, Келър изглеждаше като всички останали.

Но с шлифера несъмнено се набиваше на очи.

Можеше ли да мине без него? Не, навън беше студено, а в Бостън щеше да е още по-студено. Да си облече другия шлифер в ненатрапчиво бежово? Не, той не беше непромокаем, щеше да подгизне. Щеше да си вземе чадър, но това нямаше да помогне кой знае колко, особено при такъв силен вятър.

Ами ако си купеше друг шлифер?

Идеята беше абсурдна. Трябваше да изчака магазините да отворят и да прекара един час в избиране на нов, след което да върне стария в апартамента си. И за какво? В Бостън нямаше да има никакви очевидци, а всеки, който го видеше да влиза в сградата, щеше да запомни само шлифера.