Лоуренс Блок - Убийства по списък

А това може би беше предимство. Като да си облечеш униформа на пощальон или да си сложиш якичка на свещеник, или да се дегизираш като Дядо Коледа. Хората запомнят дрехите ти, само и единствено това. Никой не забелязва нещо друго отличително в теб. Например палеца ти. А след като свалиш униформата или яката, или червения костюм и брадата, ставаш невидим.

При нормални обстоятелства не би му мислил толкова много. Но денят криеше заплаха, беше от онези дни, за които грижовната му астроложка го предупреди, и този факт превръщаше всеки детайл в повод за тревоги.

Не беше ли глупаво? Той имаше враг и този враг се опитваше да го убие. Точно в този ден беше изложен на особено голям риск. Нещо повече, беше му възложено да убие човек и това неизбежно криеше други рискове.

И на фона на всичко това той се притесняваше за шлифера си? Че е твърде зелен, за бога?

Зарежи го, каза си той наум.

Отиде с такси до „Ла Гуардия“, качи се на самолета до летище „Лоуган“ и оттам взе такси до хотел „Риц Карлтън“. Той прекоси фоайето, излезе на „Нюбъри стрийт“ и тръгна по нея в търсене на спортен магазин. Повървя малко, без да види нито един, и се усъмни дали това е най-подходящата за целта улица. Антики, кожени изделия, маркови дрехи, кутии за бижута от лиможки порцелан — това се купуваше тук, а не поларени горнища и екипировка за катерене.

Или ловджийски ножове. Ако изобщо се натъкнеш на нещо такова тук, в Бек Бей, вероятно ще е с дръжка от слонова кост и острие от истинско сребро, както и с етикет с трицифрена цена. Със сигурност щеше да е красива вещ и да си струва всеки цент, но как щеше да се почувства Келър, като го захвърли в някой канал, щом приключи с него?

И дали изобщо идеята да купи ловджийски нож насред голям град в дъждовен пролетен ден по средата на седмицата беше добра? Ловният сезон беше свършил преди колко — седем или осем месеца? Колко ли ловджийски ножове щяха да се продадат в Бостън този ден? И колко от тях щяха да бъдат купени от мъже в зелен шлифер?

Отби се в една книжарница, порови из канцеларските принадлежности и намери нож за писма със здраво хромирано острие и инкрустирана дръжка от оникс. Продавачката го сложи в кутия за подарък, без даже да попита. Очевидно и през ум не й минаваше, че някой може да купи такъв предмет за себе си.

И в известен смисъл Келър не го купуваше за себе си. Купи го за Алвин Търноуър и сега беше време да го достави.

Така се казваше обектът, Алвин Търноуър. Келър беше видял снимка на едър мъж със светлокестенява коса, който очевидно прекарва доста време на открито. Освен снимката клиентът беше предоставил адрес на „Екситър стрийт“ и комплект ключове — един за входната врата и един за апартамента на втория етаж, където Търноуър и приятелката му щяха да си играят на „слава богу, че е сряда“.

Търноуър обикновено пристигал към два часа, така му каза Дот, и в един и половина Келър вече беше заел позиция във вход от отсрещната страна на улицата. В Бостън беше малко по-студено, а вятърът — малко по-силен, но дъждът не се различаваше особено от нюйоркския. Шлиферът на Келър беше непромокаем и чадърът му още не се беше обърнал наопаки, но въпреки всичко той не успя да остане сто процента сух. Нямаше и шанс да успее при дъжд, който валеше в стил „бог хвърля странично“.

Може би това беше опасността. Във фатален ден стоиш под дъжда в Бостън и измръзваш до смърт.

Той стоически издържа и малко преди два наблизо спря такси, от което слезе мъж, облечен достатъчно анонимно — с палто и шапка, които не бяха зелени. Пулсът на Келър се ускори. Можеше да е Търноуър, а можеше и да е всеки. Мъжът изгледа продължително сградата, която Келър наблюдаваше, но после се обърна и тръгна надолу по улицата. Когато мина две къщи по-нататък, Келър спря да го следи, оттегли се в сенките и зачака Търноуър.

Който се появи навреме. Точно в два според часовника на Келър. Лесно го позна, когато слезе от таксито, защото не носеше шапка. Гъстата кестенява коса беше идеален отличителен белег, който се разпознаваше от пръв поглед.

Да го направи ли сега?

Имаше възможност. Само защото разполагаше с ключове, не означаваше, че трябва да ги използва. Можеше да се спусне през улицата и да настигне Търноуър, преди той да отвори входната врата. Да го оправи на място, да го избута в коридора на входа, където никой нямаше да го види, а самият той да изчезне за секунди.

Така нямаше да му се наложи да се притеснява за любовницата. Но можеше да има очевидци — случайни минувачи по улицата или някой потиснат гражданин, който зяпа дъжда през прозореца. А и щеше да се набие на очи, докато тича през улицата в зелен шлифер. Да не говорим, че ножът за писма още си беше в кутията и следователно трябваше да си служи с голи ръце.