Лоуренс Блок - Убийства по списък

Той се опита да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

— Всичко е наред — каза тя. — Давайте, поплачете си. Никога не се срамувайте да плачете, Джон. Всичко е наред.

Тя притегли главата му към гърдите си и го държа, докато той, изумен от себе си, плака сърцераздирателно в обятията й.

— За пръв път се случва. Не знам какво очаквах от астрологията, но със сигурност не бяха сълзи.

— Искали са да излязат. Сдържали сте ги от доста време, нали?

— Откакто се помня. Известно време се подлагах на психотерапия, но никога даже не съм се развълнувал.

— Кога е било това? Преди три години?

— Как… Има го в хороскопа ми?

— Не самата терапия, но видях, че е имало период, в който сте били готов да потърсите себепознание. Но не мисля, че е бил много дълъг.

— Няколко месеца. Проумях много неща, но накрая почувствах, че трябва да сложа край.

Доктор Брийн, психотерапевтът, си имаше свой собствен план, който коренно се разминаваше с този на Келър. Терапията приключи внезапно, както и, не по случайност, доктор Брийн.

Нямаше да позволи да се случи същото и с Луис Карпентър.

— Това не е терапия — каза му тя, — но е възможно да бъде силно изживяване. Както току-що установихте.

— Така е. Но сигурно петдесетте ни минути са свършили. — Той си погледна часовника. — Прескочили сме ги. Съжалявам. Не съм разбрал.

— Джон, казах ви, че това не е терапия. Не се притесняваме за часа. А и аз никога не записвам повече от двама клиенти на ден, един сутринта и един следобед. Разполагаме с колкото време е нужно.

— О.

— Трябва да обсъдим какво преживявате в момента. Периодът е труден за вас, нали?

Беше ли?

— Боя се, че идните дванайсет месеца ще са все така трудни — продължи тя, — докато Сатурн е в това положение. Трудни и опасни. Но предполагам, че сте се научили да живеете с опасността.

— Не е толкова опасно. Това, с което се занимавам.

— Нима?

Опасно е за другите, помисли си той.

— Не и за мен. Не особено. Винаги съществува риск и трябва да си отваряш очите на четири, но не си постоянно на ръба на пропастта.

— Какво, Джон?

— Моля?

— Току-що ви хрумна нещо, премина набързо през лицето ви.

— Изненадан съм, че не можете да ми кажете какво е било.

— Ако трябва да отгатна, бих казала, че си помислихте за нещо, което противоречи на последното ви изречение. За това, че не си постоянно на ръба на пропастта.

— Да, това беше.

— Сигурно се е случило съвсем наскоро.

— Наистина ли можете да познаете това? Съжалявам, не спирам да се учудвам. Да, беше наскоро. Преди няколко месеца.

— Защото опасният период е започнал през есента.

— Точно тогава. — И без изобщо да навлиза в подробности, той разказа за пътуването си до Луисвил и как всичко сякаш вървеше наопаки. — Някой почука на вратата ми и изпаднах в паника, а аз изобщо не съм такъв.

— Така е.

— Грабнах пистолета и застанах до вратата. Сърцето ми щеше да изскочи. Оказа се, че е просто пияница, който не може да намери приятеля си. Бях готов да го убия при самозащита, а той само беше почукал на погрешната врата.

— Сигурно много сте се разстроили.

— Най-много ме разстрои това, че после бях толкова разстроен. Пулсът ми не се учести както от почукването на вратата, но ефектът беше по-продължителен. Честно казано, още ме притеснява.

— Защото реакцията е била необяснима. Но, Джон, може би наистина сте били в опасност. Не от пияницата, а от нещо невидимо.

— Какво например, антракс?

— Невидимо за вас, но не непременно за невъоръженото око. Някой непознат неприятел, някой таен враг.

— Точно така го усещах. Но няма логика.

— Искате ли да ми разкажете?

Искаше ли?

— Смених си стаята.

— Заради пияния, който е почукал на вратата ви?

— Не, защо да го правя? Но два часа след това не можах да заспя, защото хората на горния етаж вдигаха шум. Наложи се да остана в стаята, защото всичко беше заето, но на следващата сутрин веднага се преместих в друга стая. И същата вечер…

— Да?

— Двама души са се настанили в предишната ми стая. Мъж и жена. Бяха убити.

— В стаята, от която току-що сте се изнесли.

— Извършил го е съпругът на жената. Била е там с друг мъж и съпругът явно ги е проследил. Застрелял и двамата. Но не можех да подмина факта, че това беше моята стая. Все едно ако не си бях сменил стаята, съпругът щеше да докопа мен.

— Но не е бил човек, когото сте познавали.

— Не.

— И все пак сте имали чувството, че сте се измъкнали на косъм.