Лоуренс Блок - Убийства по списък

Тогава? Където и да се намираше Роджър, той явно бе изгубил следата. Щом не се беше появил досега, нямаше да дебне в чакалня в Атланта или в Де Мойн, или в Киъкък, или където решеше да отиде господин Без шапка и шал. Имаше малка вероятност някак си да е узнал името и адреса на убиеца, както очевидно беше станало с някои от предишните му жертви. Това би обяснило изчезването му — сега се е прибрал у дома и след седмица или месец щеше да посети убиеца в дома му и да го премахне на спокойствие.

Келър не можеше да му попречи. Какво трябваше да направи? Да преследва убиеца напред-назад из страната, докато най-после кацне в гнездото си? Дори да имаше някакъв начин да го направи, какво следваше? Представи си как се укрива на задната веранда на убиеца и търпеливо чака Роджър да се появи.

Каза си, че е време да се откаже. Трябваше да разбере кога е следващият полет до Ню Йорк и да си купи билет. Този път за туристическа класа, защото вече беше похарчил достатъчно пари за удобна седалка. Имаше по-добри начини да си пилее парите.

И като се сети за тях — дали в Джаксънвил се намираха търговци на марки? Каталогът не беше у него, но винаги носеше няколко списъка в портфейла си, за да може да посочи кои марки му трябват. Можеше да прегледа „Жълти страници“ и да посети някой и друг търговец, преди да хване обратния полет за Ню Йорк. Нямаше смисъл пътуването да излиза на пълна загуба.

Тогава какво чакаше?

Каквото и да чакаше, то го задържеше при изхода на полета до Атланта. Още беше там, когато убиецът на Маги отиде до гишето, проведе кратък разговор със служителката и тръгна в посоката, която тя му показа.

Къде отиваше? Не в мъжката тоалетна, защото тя се намираше точно срещу изхода и беше ясно обозначена.

О, добре.

Келър го последва и спря до вестникарската будка да си купи цигари. Ако се окажеше, че греши и мъжът не се беше насочил натам, накъдето си мислеше той, значи се беше набутал с един пакет „Уинстън“. Но не, имаше табела за стая за пушене и мъжът отиваше точно там.

Келър забави крачка и изчака обекта да се настани. Когато отвори вратата и влезе, той вече пушеше. Помещението беше остъклено, а обзавеждането се свеждаше до двойна редица канапета и множество метални пепелници. Убиецът се намираше в единия край на стаята, а две жени, които едва се виждаха сред облаците дим, бяха доближили глави и си бъбреха в другия край. И пушеха, разбира се. Никой не би дошъл в тази смрадлива стаичка за друго, освен да пуши.

Келър извади една цигара от пакета и я сложи между устните си. Приближи се към мъжа, като се потупваше по джобовете и бръкна в горното джобче на сакото си.

— Извинете, имате ли огънче? — И когато в очите на мъжа проблесна искрица, че го е познал, Келър добави: — Хей, не те ли видях на полета от „Нюарк“? По дяволите, не знам къде съм дянал кибрита си.

Мъжът бръкна в джоба си и извади запалка. Келър се наведе към пламъчето.

— Келър, кълна се, бях убедена, че си мъртъв.

— Мъртъв? Току-що говорих с теб по телефона.

— Преди това. Е, недей да стърчиш там. Влез. Какво, по дяволите, стана с теб? Когато те видях за последно, вървеше на север по „Кросби стрийт“. Къде беше последните четири дена?

— В Джаксънвил.

— Джаксънвил, Флорида?

— Това е единственият Джаксънвил, за който знам.

— Убедена съм, че има един в Северна Каролина, а вероятно има и други, но на кого му пука? За бога, какво си правил в Джаксънвил, Флорида?

— Нищо.

— Нищо?

— Ходих на кино. Отбих се при няколко търговци на марки. Гледах телевизия в стаята в мотела.

— Обади ли се на брокер на недвижими имоти? Огледа ли някоя и друга къща?

— Не.

— Е, и това е нещо. Не искам да звуча все едно съм ти майка, но защо не се обади?

Той се замисли.

— Срамувах се.

— Срамувал си се?

— Така мисля.

— От какво?

— От себе си.

Тя завъртя очи.

— Келър, приличам ли ти на зъболекарка?

— Зъболекарка?

— Тогава защо всеки разговор с теб трябва да напомня вадене на зъби? Естествено, че си се срамувал от себе си. Човек не може да се срамува от друг. За какво си се срамувал от себе си?

Защо увърташе? Той си пое дъх.

— Срамувах се от себе си заради това, което направих. Дот, аз убих човек.

— Убил си човек.

— Да.

— Искаш ли да поседнеш? Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Не, добре съм.

— Но си убил човек.

— В Джаксънвил.

— Келър, това ти е работата. Помниш ли? Цял живот правиш това. Е, може би не цял живот, сигурно като дете не си го правил, но…