Джей Баркер - И пета ще умре

— Ако все още сте тук, значи Господ очевидно е решил да ви пощади. Белезите не са отблъскващи. Те са знак за лечение, доказателство за вяра, както и за изпитанията, които водят до тях.

Мъжът с черната плетена шапка се хвана да кима, болката и сърбежът почти бяха изчезнали.

— Ще желаете ли да влезете? Да се махнете от студа?

Момичето потропа с крака. Хвана се здраво за ръката на момчето до нея.

То се усмихна.

— С голямо удоволствие.

Ден трети, 14:05 ч.

Малката масичка се строши и рамото на Пул пламна — той се стовари на пода под дъжд от парчета дърво.

Бишъп го сграбчи за коляното с една ръка и точно под рамото с другата, вдигна го и с половин завъртане го запрати в срещуположната стена на коридора. Пул усети главата му да се удря първо в стената, после и в дюшемето на пода с мощен трясък. Пред очите му пламна поток бяла светлина, последван от толкова силна болка, че се озова на ръба на припадъка. Болката започваше в рамото му, точно под врата, и продължаваше по протежение на цялата ръка.

Агентът се свлече на пода като купчина, прикладът на пистолета му беше забит в чувствителната плът под мишницата му.

Бишъп го ритна в ребрата.

Нова болка, по-силна от първата.

През замъглените си очи агентът видя убиеца да отстъпва и да вдига единия крак от счупената маса. Коленичи до Пул.

— Ще трябва да ми простиш — не очаквах гости. Ако знаех, че идваш, щях да взема почерпка от пекарната на ъгъла. Правят страхотни кифлички, не прекалено сладки. Смятам, че пекарят им слага и мед, макар че се старае да го пази в тайна…

Бишъп вдигна крака от масата и го стовари в основата на врата на Пул. Всичко потъна в мрак.

Ден трети, 14:05 ч.

Мъжът с черната плетена шапка вкара двамата си посетители вътре и им предложи да си свалят палтата. Момчето съблече своето и му го подаде. Момичето отказа. Дори не се разкопча.

Мъжът им се усмихна и на двамата.

— Тъкмо щях да си варя горещ шоколад. Защо не ми направите компания? В студен ден няма по-хубаво нещо от чаша горещ шоколад. Нека се настаним в кухнята и ще ми разкажете всичко по темата, която обсъждахме.

Без да чака отговор, той им обърна гръб и се упъти по късия коридор към кухнята. Момчето го последва, момичето тръгна след тях. Именно нейните стъпки слушаше той, колебанието, преди да направи всяка. Ботушите й имаха твърди подметки.

В кухнята той дръпна два стола покрай масата.

— Моля, настанете се удобно. Ще отнеме само минута.

— Много мило от ваша страна — обади се момчето.

С ъгълчето на окото си мъжът с черната плетена шапка го наблюдаваше как дръпна единия стол още по-назад за да седне момичето. Тя го изгледа странно и седна. От устните й се откъсна тиха благодарност.

— Ще се радвам да науча имената ви! — Мъжът взе дълбок меден чайник от шкафа над печката, наля вътре малко мляко и го сложи на газовия котлон. Синьото пламъче близна дъното му.

— Аз съм Уесли Харцлър, а това е приятелката ми Кейти Куигли — представи ги момчето, като нареди на масата няколко брошури, преди да скръсти ръце.

Бяха „Наблюдателна кула“ и „Събуди се!“.

— От Свидетелите на Йехова ли сте?

— Запознати ли сте с тях? — попита момичето. И тя бе сложила ръце на масата, но все още носеше дебели ръкавици и пръстите й не спираха да трепкат нервно.

Имаше сладък глас. Като звън на кристална камбанка.

Мъжът взе голяма дървена лъжица от чекмеджето от лявата си страна и започна да разбърква млякото.

— Запознат съм с Божието слово в много негови форми. Налага се да призная обаче, че когато Свидетелите наминават, обикновено са много по-възрастни от вас двамата.

— Ние сме на шестнайсет, господине. Възраст, напълно достатъчна за разнасяне на словото — заяви момчето.

— Уесли, нали така се казваше?

— Да, господине.

— Напълно съм съгласен с теб. Толкова много може да се научи от днешната младеж, а тъй често остават пренебрегнати.

Мъжът взе три чаши, намери кутията с какаото на прах, която държеше над печката, и сипа по една голяма лъжица в трите чаши. Когато млякото започна да се надига, раздели го на три равни части и добави капка ванилия.

— Майка ми правеше какаото така, с ванилия, и макар да са минали доста години, още се придържам към този навик. Ванилията добавя щипка загадъчност, намек за нещо специално… — той сложи чаши пред всеки от гостите си и се върна на масата с третата в ръка. Седна и се усмихна на децата.