Джей Баркер - И пета ще умре

От мазето се разнесе задавен писък, но той не му обърна внимание.

Мразеше момичето заради онова, което беше сторила.

Увредена.

Неспособна да прозре.

Безполезна.

Трябваше да страда заради греховете си. Трябваше да гори!

След като оцвети колелото, той пристъпи към оцветяването на пуловера, идентичен с онзи, който държеше в ръката си. Червеният пуловер, винаги червеният пуловер. Оцветяваше дрехата с внимателните щрихи, каквито владееше навремето, преди, когато всичко беше наред със света.

Дори сърбежът бе изчезнал. Не напълно, но бе отслабнал и той си каза, че не бива да чеше повече разреза. Не биваше да рискува да отвори раната отново.

От мазето се разнесе ново стенание, този път — по-силно от предишното.

Сърбежът го погъделичка за момент. Не достатъчно, че да изисква почесване. Не, нямаше да се чеше!

Завърши пуловера и взе синия маркер, за да поработи върху небето. Есенното небе в Чикаго обикновено беше прошарено със сиво, но тази разходка с колелото беше щастлив миг, а такива моменти изискваха сини небеса.

Толкова беше погълнат от работата си, че не видя човека, който пресече улицата под прозореца му, нито го видя да приближава входната врата. Не го забеляза изобщо, докато не чу почукването — тежки удари с кокалчетата на юмрука.

Разрезът го засърбя, когато насекомите се пръснаха с малките си краченца в търсене на скривалище.

Ден трети, 13:36 ч.

— Мисля, че приключи — каза Сара, притиснала длан към разтворените си устни.

— Смяташ ли? — изпъшка Портър.

Джейн Доу стоеше изпъната, притискаше дневника между дланта си и стъклото, а ударът още кънтеше из стаята.

Сара тръгна към вратата.

— Дай ми секунда. Нека поговоря с нея, преди да се върнеш вътре.

Портър кимна, без да откъсва поглед от жената от другата страна на стъклото. Знаеше, че тя не го вижда, но това не променяше усещането, че гледа право в него. Очите й бяха пълни с гняв, тъмни и хлътнали, но дишането й изглеждаше спокойно. Не беше лесна за разгадаване. Сърцето й би могло да препуска или пък да бие бавно и равномерно. Той предположи, че е по-скоро второто. По време на кариерата си се беше сблъсквал с много хора, способни да контролират до определена степен телата си и техните психологически реакции, тренираха се да остават спокойни, когато ги връхлетят разтърсващи емоции. Очите им обаче… Не съществуваше такъв филтър за очи.

Сара се появи от другата страна на стъклото и Джейн като че ли не я забеляза веднага. Остана неподвижна. Едва когато адвокатката й седна на масата, тя най-сетне се обърна. Пресече стаята и се настани до Сара, а тетрадката остави на масата.

Наведе се и прошепна нещо в ухото на адвокатката си, която стреснато се озърна — вероятно за първи път чуваше клиентката си да говори. Отвърна нещо твърде тихо, за да я чуе Портър, после стана и отиде при таблото за камерите в отсрещния ъгъл. Детективът я видя да щрака два от стенните ключове. Първият изключваше видеозаписа, а вторият — аудиото. В наблюдателната стая настъпи мъртвешка тишина, а Сара се обърна към детектива от другата страна на стъклото, погледна малко по-наляво, понеже не знаеше къде точно се намира той, и после се върна на мястото си до Джейн Доу.

Едва тогава затворничката се усмихна — лекичко, честно казано, но все пак усмивка. След това се обърна отново към адвокатката си и се наведе към нея.

Портър гледаше устните им да мърдат — пред него се разиграваше ням филм, ръцете и телата им разказваха история, която той не успяваше да разбере добре. Джейн няколко пъти се пресягаше за дневника, като разгръщаше на конкретни страници и прокарваше пръсти по текста, който четеше на адвокатката си. През цялото време Сара Уернър слушаше. Кимаше, клатеше глава, мръщеше се. Прочете отделни части от дневника, които клиентката й показваше. Портър едва се удържаше да не вдигне стола, да разбие стъклото и да нахълта в отсрещната стая. Искаше го повече от всичко на света.

Накрая, близо трийсет минути по-късно, Сара се изправи и излезе от стаята. Клиентката й зарови лице в шепите си.

Вратата на наблюдателната стая се отвори и адвокатката пъхна глава вътре.

— Хайде, вече иска да говори с теб.

Портър осъзна, че ръцете му треперят. Тук вътре не беше повече от 18 градуса, но челото му плуваше в пот.

— Добре ли си?

Той кимна и тръгна към вратата.

Сара го преведе зад ъгъла до стаята за консултации. Междувременно надзирателят в коридора се беше сменил. Този беше по-млад, латиноамериканец. Огледа и двамата с безразличие, преди да насочи отново поглед към интересно петно на пода.