Джей Баркер - И пета ще умре

— Кво?!

Пул вдигна значката си.

— Агент съм от ФБР. Искам да, ви задам няколко въпроса за къщата в съседство.

Жената пренебрегна значката и остана втренчена в него.

— Нищо не знам за съседите! — отсече и се обърна към кучетата. — Я млъквайте, мамка ви! И двамата!

Те замлъкнаха само колкото да си поемат дъх и пак се разврещяха.

— Да сте виждали някой да влиза или излиза през последните няколко седмици?

— На собствениците въобще не им пука за това тяхното жилище. Откакто Хектор пукна, хлапетата му го оставиха да иде по дяволите, неблагодарна пасмина такава. Той трябваше да остави къщата на мен. Нали аз се грижех за него, когато ракът взе да го изяжда и не можеше вече да ходи до магазина. Само аз му бях!

Пул не искаше и да си представя що за грижовност е проявявала тази жена.

— Ами след смъртта на Хектор кой живееше в къщата?

Тя вдигна ръка и се почеса по бузата, от което сухата кожа се зачерви.

— Никой не щъка там, освен може би хлапетата. По-добре там да се навъртат, отколкото по улиците, та никой не им опява много. Ако пасмината на Хектор не ги ще там, да си турят по-добра ключалка. Пък да рекат и да пребоядисат. Хектор нямаше да зареже къщата да се разпада.

— Ами пощата? Някой наглежда ли пощенската кутия от името на децата на Хектор? Не видях да се трупа поща, значи някой я събира.

— Оня мъж от другата страна на улицата се грижи за това. Мил човек.

— Коя къща?

Жената посочи.

— Зелената ей там.

Когато пусна халата си, оръфаната хавлия се отвори достатъчно, та Пул да види какво има отдолу и му се прииска да си беше затворил очите.

Ето че сега стоеше пред зелената къща от другата страна на улицата.

Пак почука.

Ден трети, 14:04 ч.

Чукане.

Толкова шумно!

Проклетият разрез отстрани на главата го болеше от шума и той искаше да кресне, да нареди да спрат веднага, да се сложи край. Но чукането се повтаряше и не спираше, всеки път все по-силно, докато накрая не го изправи зад бюрото с ръце, притиснати към ушите, а маркерът падна от пръстите му право на пода в краката му.

Дявол да го вземе.

Затътри се към вратата на малката стая, надолу по стълбите, и за малко да се препъне в разпилените дрехи на дъщеря си.

Слезе по стъпалата внимателно, като пусна ушите си само колкото да се държи за перилото.

Всяко почукване отекваше в главата му.

Болката беше по-ужасна от мигрена. По-ужасна от забит в окото нож.

Искаше да спре.

Трябваше да я спре!

Стигна долната площадка и се запрепъва през фоайето към входната врата. Когато я стигна, пръстите му се плъзнаха по никелираната брава и си пое дълбоко дъх. Натика въздух в дробовете си, в мускулите и плътта. Напълни тялото си с успокояващ дъх и болката отслабна. Усети парене, когато бузите му се отпуснаха. Усети болката да намалява. Мислите му се проясниха.

Лепна усмивка на лицето си и отвори вратата.

Ден трети, 14:04 ч.

Когато вратата се отвори, Пул гледаше към значката в лявата си ръка, вдигнал дясната да почука отново.

Когато вратата зейна пред него, той изобщо не осъзна, че му е отворил Ансън Бишъп. Не погледна лицето на човека отсреща, преди той да забележи значката му.

Имаше време колкото да осъзнае грешката си, преди лапата на Бишъп да се вкопчи в яката на якето му и да го дръпне в зелената къща със силата на човек, който има прилив на адреналин. Имаше време, колкото да чуе пет думи да се отронват от устните на Бишъп, преди той да го изтегли вътре и да го запрати срещу малка масичка в коридора, да го преметне през нея и да го стовари на пода.

— Ти не си Сам Портър!

Ден трети, 14:04 ч.

Той отвори вратата.

На прага стояха двама души. Тийнейджъри, момче и момиче на около шестнайсет.

Момчето заговори първо. Носеше бяла риза и черна вратовръзка под дебело вълнено палто.

— Добър ден, господине. Днес посещаваме вас и съседите ви, за да разпространяваме истината. Имате ли нещо против да попитам какви са религиозните ви убеждения? Протестант ли сте? Католик?

Момичето зяпаше раната на главата му с неловка усмивка на лицето.

Той дръпна надолу черната вълнена шапка и прикри възпаления разрез колкото му беше по силите. Отвърна на усмивката й.

— Аз… наскоро ме оперираха. Извинете, обикновено прикривам белега. Доста е… отблъскващ.

Момчето погледна към момичето, после отново се обърна към него.