Джей Баркер - И пета ще умре

Уесли побутна брошурката по-близо до него.

— Присъединете се към нас, разпространявайте словото и това ви дава най-голяма надежда. Никога не е твърде късно.

Мъжът с черната плетена шапка се вкопчи в празната си чаша.

— О, не съм сигурен. За някои от нас навярно вече е късно.

С рязък замах вдигна чашата и я стовари в слепоочието на Уесли. Порцеланът се пукна при удара и малката извита дръжка остана да виси на показалеца му за момент, преди да падне на масата. Момчето се катурна настрани и падна на пода заедно със стола си.

В първия момент Кейти не разбра какво е станало току-що, ококорена зяпаше падналия до себе си спътник. Взираше се в него като очарован от телевизионно предаване зрител, умът й не желаеше да възприеме видяното.

Мъжът с черната плетена шапка използва този миг на колебание да скочи и да я сграбчи за яката.

Кейти блъсна ръката му, откопчи се от хватката му и плисна срещу него остатъка от горещия си шоколад, преди да се обърне и да хукне по коридора към входната врата.

Течността изгаряше очите му и меката плът под тях. Но на мъжа не му пукаше. Не го усети изобщо. Прескочи стола и се втурна след момичето.

— Кейти? Скъпа? Никой ли не ти е казал колко е грубо да ставаш от масата, без да искаш разрешение?

Тя стигна до входната врата и задърпа бравата в стремежа си да излезе.

Ключът беше в джоба на мъжа.

Момичето заблъска що вратата и с двата си юмрука. Запищя. Мъжът с плетената шапка почти не я чуваше. Писъците й бяха приглушени, като под вода. Тя се извърна и опря гръб във вратата.

— Моля ви…

Мъжът посегна към раната си. Свали ръка с пръсти, покрити с прясна кръв. Представяше си я как се процежда през новоразкопаната пръст в някакво забравено гробище.

— Моля ви, недейте…

Главата й много здраво издумка, когато той я блъсна в твърдото дърво, а пръстите му оставиха кървави мазки по челото й.

Ден трети, 14:06 ч.

— Какво значи това? Оттам ли е тя? — попита Сара Уернър.

Чакаха на опашка при шкафчетата да им дойде редът да излязат от затвора.

— Не можеш да дойдеш — каза равно Портър.

Сара му се намръщи.

— Не съм казала, че искам да идвам. Ако исках, щях.

— Зад тези твои очи се мъти нещо и то не ми харесва.

— Тя е мой клиент. Имам също толкова право да отида там, колкото и ти. Каквото и да намерим, може да ми помогне да прозра случая и да го използвам да й помогна.

— Каквото и да има там, то е част от разследването на У4М.

— И аз искам да прочета онзи дневник.

— Това са улики.

Сара се ухили.

— Улики, ама не са етикетирани и ги разнасяш със себе си без ръкавици или оглед на предаването на надзора над тях.

Стигнаха началото на опашката. Портър пъхна ключа в шкафчето си, отвори малката вратичка и извади съдържанието: коланът си, връзките за обувки, портфейл, предплатен мобилен телефон и нож — ловен нож със сгъваемо острие.

Ножът на Бишъп.

— Искаш ли да се отбием за късен обяд? — попита Сара.

Портър разпредели различните предмети по джобовете си и си завърза обувките.

— Трябва да отида на летището.

— Трябва да поговорим за случилото се. Можеш да си запазиш място за полет от ресторанта — адвокатката наклони глава настрани и тъмната й коса се разпиля по рамото. — Не можеш да избягаш на празен стомах, а и не мисля, че охраната на летището ще те пусне да минеш, щом научат, че не си пробвал истинска креолска кухня по време на посещението си в Ню Орлиънс.

— Много е трудно да ти откаже нещо човек — отвърна Портър, а тежестта на ножа се притискаше в бедрото му.

Трийсет минути по-късно седяха на малка масичка в ъгъла на „Дуки Чейс“ на пресечката на Орлиънс Авеню и Майро. Пред Портър бяха наредени три блюда — едно със скариди и лунен фасул, едно с картофена запеканка със сирене, в третото лежеше сандвич.

От Ню Орлиънс за Грийнвил, Южна Каролина, имаше пряк полет, който заминаваше след няма и два часа. Налагаше се да наеме кола и да кара оттам до Симпсънвил — около двайсет минути път.

— Кога точно си ял за последно? — попита Сара, втренчена в храната пред детектива. Тя си беше поръчала купа гъмбо и отпиваше от висока чаша студен чай.

Портър се позамисли за момент.

— Вчера ядох шоколадче, струва ми се… — вторачи се в чиниите си, преминавайки с поглед между различните вкуснотии. — Побой или скариди, побой или скариди, побой или скариди…

— Казва се пу-бой, не побой. Ще гледаш да се отървете от местните преди да стигнеш до бюфета.