Джей Баркер - И пета ще умре

Портър се захвана да опита скаридите и ги прокара с хапка картофи със сирене. Очите му светнаха.

— Хей, страхотни са!

— Лия Чейс готви тук над седемдесет години. Вече чукна деветдесет. Все още е най-добрата кухня в града — каза му Сара. — Виждала съм тук Рей Чарлс. Мартин Лутър Кинг Джуниър се отбивал на идване в града. Дори Варак Обама й е фен. Трябва да опиташ и гъмбото.

Тя му подаде лъжица. Портър се поколеба за секунда и пред очите му мина спомен с Хедър, която го храни — годишнината им преди две години в „Карлс Стейкхаус“.

— Сам?

Портър се върна в настоящето, взе лъжицата и опита гъмбото. Вкуснотия.

— Добре ли си? Изчезна като че ли за секунда.

Слънцето се лееше от витрина до масата им, лъчите блестяха в очите на Сара. Портър плъзна палеца на лявата си ръка по повърхността на сватбената си халка. След това се застави да отпусне ръка в скута си.

— В затвора имаше и вторично развитие — каза, след като си гребна от картофите. — Бях на ръба да не ти спомена, но мисля, че трябва да знаещ.

— Какво?

Детективът бръкна в левия си джоб, извади мобилния и го остави на масата. След това бръкна в десния джоб, извади ножа и го нареди до телефона.

— На влизане в затвора не носех нито едното, нито другото. Някой ги е сложил в шкафчето ми, докато си говорехме с клиентката ти.

Сара се ококори.

— Трябва да се върнем там и да кажем на директора!

Портър поклати глава.

— Това би било лоша идея. Най-вероятно той ще конфискува телефона, ще започне някакво разследване. Ще арестува извършителя, а аз ще изгубя възможната си връзка с Бишъп… — той щракна ножа с пръст и го завъртя на масата. — Бишъп споменава подобен нож в дневника си. Дори може да е същият.

— Смяташ, че той ти е дал тези предмети?

— Не лично, но е някой, който работи с него — Портър погледна към екрана. Телефонът беше включен и напълно зареден.

— Може ли да го видя?

Той го връчи на Сара.

Тя прегледа различните менюта.

— Не е смартфон. Входящите обаждания са празни, няма записани контакти, няма съобщения. Не мисля, че е бил използван досега… — тя му върна апаратчето. — И сега какво? Ще чакаме да ни се обади ли?

Портър отхапа от сандвича си.

— Сега ти се връщаш в офиса си, а аз тръгвам към летището.

— Нали не мислиш, че ще те оставя да свършиш тази работа самичък?

— Не си спомням да съм те канил.

— Тя ми е клиент. Заслужавам да знам накъде води всичко това.

— Ще ти се обадя.

— От еднократния си телефон ли? — Сара се наведе през масата. — Колко ченгета пътуват по официална работа без пистолет или собствен телефон? А ще искаш ли да ми покажеш значката си? Досега съм видяла само визитки. Спокойно може да си ги направил в някой копирен център.

— Говори по-тихо.

Тя понижи глас, но въпреки това го сряза по-дълбоко, отколкото когато викаше.

— Откъде да знам, че не си някакъв психопат, който се преструва на ченге?

— Дай да ти видя телефона — отвърна кротко Сам.

— Защо?

— Сара, моля те…

Тя си пое дълбоко дъх, после извади айфона от чантата си и му го подаде.

Портър отвори произволен уеб браузър и написа името си. Появиха се дузина статии, заедно с няколко снимки не само на него, но и на Ансън Бишъп и няколко от жертвите на У4М. Върна го на адвокатката.

Сара погледна екрана, прочете заглавията, след това изключи телефона.

— Бъди искрен с мен. Можеш да ми се довериш. Искам да ти помогна.

И той й се довери.

Разказа й всичко.

Ден трети, 14:22 ч.

Клепачите на Пул трепнаха. Забеляза част от коридора, опита се да стане и пак припадна.

Не беше сигурен колко време е бил в безсъзнание първия път или кога се събуди отново. При второто събуждане си остана на пода. Огледа коридора през насълзените си очи. Опита се да се вслуша в къщата, но звукът на собствената му кръв, блъскаща в ушите, му пречеше и заглушаваше почти всичко друго.

Полежа няколко минути, може и секунди да са били. Времето и съзнанието вече не бяха плавни, а се бяха превърнали във въжена стълба без начало и без край, на която само се мъчеше да се задържи.

Бученето в ушите му заглъхна, заменено от равномерното тиктакане на стария часовник в дървена кутия в края на коридора. Виждаше част от него, но циферблатът беше обърнат настрани и стрелките сочеха към нещо друго.

Освободи дясната си ръка и измъкна глока от презраменния кобур.

Нямаше и следа от Бишъп.

Пул седна полека, първо приведен, в очакване замайването да отмине. С лявата ръка напипа чувствително място отзад на тила си, където Бишъп го беше ударил. Там имаше буца с размер на юмрук. Нямаше обаче кръв. Можеше да се окаже със сътресение, не беше сигурен. Успя да подвие крака и се застави да се изправи. Пред очите му се разлюля бяла вълна и той се облегна на стената, за да не припадне пак.