Джей Баркер - И пета ще умре

До бюрото имаше само един стол. Портър го предложи на адвокатката, но тя отказа и предпочете да остане права.

Джейн Доу не беше помръднала. Гледаше право в тях, разтворила малката тетрадка на масата пред себе си. Почукваше с пръсти по корицата. Беше се втренчила в огледалната стена, а Портър имаше чувството, че ги вижда през нея.

Минаха пет минути, после десет. Детективът вече беше готов да се върне при затворничката, но тя въздъхна, отвори корицата с пръст и се зачете. Той също се отпусна и се наведе над бюрото. Уернър стоеше до него и потропваше с плика по бедрото си.

— Участвала ли е и в други сбивания?

Адвокатката спря да маха с плика, отиде до бюрото и седна на ръба му.

— Този затвор е ужасен, един от най-ужасните, в които съм попадала. Текучеството на кадри е високо — над петдесет процента само миналата година — и още не ми се е случило два пъти да попадна на един и същ надзирател. Имам чувството, че идват за по една смяна и напускат. Повечето затворници познават затвора по-добре от настоящата охрана. Много от тях са доживотни, без абсолютно нищо за губене и с готовност за заточване на всяка попаднала им повърхност.

— Като нова съкилийничка, която отказва да говори?

— Като нова затворничка, която отказва да играе по правилата. На двора тя се уединява. Ако някой се опита да говори с нея, отдалечава се. Ако пращаш подобни сигнали на място, управлявано от строга йерархия, несъмнено ще влезеш в очите на някого… — Сара вдигна плика. — С това тук тя обявява ловния сезон за открит. Притеснявам се, че другите затворнички ще надушат кръв и може, да се обединят срещу нея. Готови са да подкрепят всяка възможна кауза само за да разпръснат скуката.

— Можеш ли да я пратиш в изолатора?

Адвокатката изсумтя.

— Ами да, стига да има място. Насилието е достигнало рекордни висоти и затворниците считат изолатора за единственото възможно убежище. Положението е толкова зле, че федералните обмислят дали да не изземат управлението на затвора от градските власти на Ню Орлиънс и от службата на шерифа. Кой знае дали и това ще помогне. Според публикувания миналия месец доклад за изминалите дванайсет месеца е имало над двеста престъпления между затворниците, четирийсет и четири случая на злоупотреба със сила от страна на персонала, три доклада за сексуално насилие — кой знае колко други случаи остават необявени. Имало е шестнайсет опита за самоубийство, двайсет и девет затворници са влезли в болница с травми, твърде тежки за местния лазарет. Ето обаче истинското лице — когато федералните публикуваха откритията си, казаха, че тези цифри са сериозно подценени.

— Как така?

— В лазарета се води дневник — имам предвид, пише се на ръка . Само директорът има достъп до него. Там са изброени сто и петдесет нападения само от миналия януари насам. Сто и деветнайсет от тях изобщо не са докладвани в шерифската служба на окръг Орлиънс. Счупени кости, шевове… травматични наранявания, всичките заметени под пословичния килим. Затворниците би трябвало да са настанени според класификационна система — рискови фактори като умствено здраве, минали прояви на насилие и вътре, и вън. Надзирателите очевидно не вземат предвид нищо от изброеното. Не бих се изненадала някои от тях да си падат по насилието. Чувала съм слухове за залагания на черно и нарочно поставяне на проблемни затворници заедно, за да се започне бой. Вътрешните разследвания са направо смешни, просто бележки между персонала и управата, директора. Нищо конкретно не влиза по досиетата.

Адвокатката явно се беше усетила, че Портър я зяпа. Сведе поглед към краката си.

— Съжалявам, малко съм пристрастна, както изглежда. Виждала съм множество относително добри хора да влизат тук през годините и да излизат не така добри.

Портър се усмихна.

— Хубаво е да знаеш, че някой влага чувства в работата си. Това не е изолиран случай. Имаме същите проблеми и в Чикаго. Понякога единствената ясна разлика между затворник и надзирател е от коя страна на решетките се случва да застанат в конкретния ден.

Уернър се изправи и се обърна отново към еднопосочното огледало.

— Засега не знам какво да мисля за нея.

Джейн Доу прелисти поредната страница на дневника, а през високоговорителите в стаята за наблюдение се разнесе тихото подрънкване на веригата й.

— Помоли пазача да й свали оковите — предложи Портър. — Нека да се разположи удобно.

Ден трети, 11:02 ч.