Джей Баркер - И пета ще умре

— Родителите й са починали и двамата, У4М се е погрижил за единствената й роднина. Не видях никакви посетители през последната й година. Налага се да проверите в затвора, ако искате сведения за по-отдавна. Няма и телефонни обаждания. Както виждам, излежала си е присъдата самичка, пазила се е от неприятности. Що за ресурси е имала, преди да влезе зад решетките?

Дийнър направи справка с бележките в телефона си.

— Дължала е дванайсет хиляди за колата си, четирийсет и осем хиляди студентски заем и чековата й сметка е съдържала трийсет и два долара. Средствата са изядени от банковите такси през годините, така че накрая тази сметка е закрита.

Надзорникът разпери ръце.

— Е, както виждате, нито стотинка. В затвора има два вида плащания: студени, безлични пари и услуги. Ако не е имала пари да си плати за това, значи ще видя какви ги е вършила. Може да се е съгласила да спретне нещо за някого, след като излезе, в замяна на документите. Нищо чудно да е удар — това би обяснило оръжието.

— Били сте във връзка с нея. Стори ли ви се способна на подобно нещо? — попита Пул.

— Според мен след няколко години в затвора всеки е способен на какво ли не, дори невинно момиче от предградията.

Десет минути по-късно стояха пред джипа на Пул. Снегът бе оредял до отделни прехвърчащи снежинки и всичко беше побеляло. Пул избърса предното стъкло с ръкава на палтото си.

— Някакъв късмет със съседите?

Дийнър поклати глава.

— Униформените са научили едно голямо нищо. Обиколих къщите на разстояние по четири в двете посоки. Обитателите им не са много читави. Единственият, който си спомня да е виждал момичето, беше старицата, която живее отсреща. Прекарва си времето, кацнала на панорамния си прозорец, с нос, наврян дълбоко в делата на всички останали… — той погледна телефона си. — Казва се Рокси Хаклър. Каза, че видяла Либи общо три пъти, откакто се е нанесла. Първия път някакво такси оставило Либи с една торба багаж. На следващия ден Рокси я видяла да се връща от магазина, натоварена с торби. После миналата седмица я забелязала отвън да крачи по тротоара, докато говори по телефона. Кой излиза от къщи на този студ, че да говори по телефона?

— Имаш ли идея за какво е бил разговорът?

— Няма регистриран на нейно име телефон. Не намерихме такъв и в къщата.

— А дали къщата се подслушва?

Дийнър подритна малка купчинка почернял сняг на тротоара.

— Съмнително е. Техниците не откриха нищо, а те я преровиха от тавана до мазето и обратно вече няколко пъти. Което не означава, че Либи не е била на противоположното мнение. Няма да е първата, излязла от затвора, с предположение, че някой я следи или подслушва.

— В нейния случай може и наистина да е било така.

Дийнър изду бузи, а белият му дъх се задържа във въздуха.

— Бишъп никога не се е връщал за втори член на семейството. Тя е първата. Знаела е, че той идва, и се е опитала да избяга. Бил е по-бърз.

Пул кимна.

— Така ми се струва и на мен. Ако отгатнем защо, ще се приближим до Бишъп.

— Е, какво следва сега? Че вече ми замръзнаха топките тук навън.

— Връщам се в управлението. Трябва да свърша с прегледа на кашона, оставен от Бишъп. Защо не се заемеш с личните документи? Опитай се да определиш откъде ги е взела Либи. Трябва да разберем кой й е помагал.

— Не трябва ли да следим семействата и на другите жертви?

Пул нямаше готов отговор на този въпрос.

Ден трети, 11:21 ч.

Лариса Бийл се претърколи по студения бетон с притиснати към гърдите колене. С ъгълчето на окото си видя локва повръщано до главата си, вътре имаше и червени пръски. Беше изгубила сметка на повръщанията си през последните няколко часа. Гърлото ужасно я болеше. Не можеше да преглъща, нито да говори.

Беше повърнала част от стъклата. Видя и тях да блещукат сред кашата в червено и жълто. Но стомахът я болеше кошмарно, все едно й даваше да разбере, че това далеч не са били всичките.

След като погълна стъклото, инструкторът я беше хванал за косата и я беше завлякъл до фризера, после й натика главата вътре. Не беше подготвена за водата и тя и напълни носа и гърлото, а от кашлицата засмука още повече.

— Пий! — изкрещя похитителят.

Лариса не можеше да диша.

Той не й позволяваше да диша!

Водата пареше очите й, на вкус беше като океана. Опита се да изплюе солената глътка, но мъжът я застави да затвори уста и й държа носа защипан, докато не преглътна. Повтори процедурата още три пъти, преди да започне повръщането. След това я захвърли обратно на пода на клетката и заключи вратата.