Джей Баркер - И пета ще умре

Лариса изобщо не усети спускането на стъклото надолу, но на излизане парченцата деряха като бръсначи и когато пищеше, я болеше още повече.

Сега оня мъж я гледаше.

Седеше на няколко крачки разстояние на бетонния под пред клетката, втренчил в нея тъмните си очи. Тя чуваше дишането му, дълбоко и накъсано. Беше стиснал дясната си китка с лявата ръка и кършеше пръсти.

От устните на Лариса се изплъзна стенание и тя се претърколи отново. Не издържаше да гледа тези очи.

И не се бой от онова, което убива тялото, но не може да убие душата, а се бой от онова, което може да съсипе душата и тялото в ада — прошепна зад нея той с толкова тих глас, че в началото Лариса не беше сигурна дали изобщо го е чула. След няколко секунди тишина той повтори думите, като провлече ш-то в душа със съскането на отровна змия.

Стомахът на момичето се сви и тя се опита да изплаче, но болката в гърлото й задави звука, преди да се е изплъзнал, и го превърна в приглушено хриптене.

Лариса се съсредоточи върху стъклата.

Не искаше да ги избълва. Очакваше да прорежат стомаха й и да влязат в другите органи. Искаше стъклото да сложи край на всичко. Би погълнала още, ако можеше.

Болката означаваше, че още е жива. Когато болката спреше, щеше да намери покой. Обаче не спираше. Усещаше я да гори в' корема й като нажежен нож отвътре. Стисна колене и изпищя безмълвно.

Зад нея зазвъня мобилен телефон.

Далечният глас от другия край на жицата не беше на високоговорител, но все пак се чуваше достатъчно ясно.

— Поглъщането на стъкло може да не се окаже фатално. Току-виж все пак е способна да прозре.

Мъжът въздъхна плачливо.

— Увредена е, компрометирана е. Не може да гледа. Никога няма да прозре.

— Налага се да опиташ.

— Трябва ми друга.

Мазето отново потъна в тишина след края на разговора. Той гневно изсумтя.

Тишина.

Покой.

Мрак.

— И след като е вменено на хората да умират веднъж, но след това да бъдат съдени… — рече мъчителят й на милиметри от ухото й.

Лариса подскочи, болката се вряза в стомаха й.

Намираше се точно зад нея. Не го беше чула да влиза в клетката.

Дали не беше припаднала?

За колко време?

Усети горещия му дъх по шията си. Надуши смрадта му.

Сигурно пак беше повръщала, но нямаше спомен за това. Косата й лепнеше.

Обърна се да погледне зад себе си, болката беше непоносима.

Клетката се оказа празна. Мазето също.

Сама.

Само ъгълчето на зелената завивка беше подпъхнато под главата й.

Къщата скърцаше около нея, инак безмълвна като гроб.

Ден трети, 12:23 ч.

Клеър бутна крилата на вратата на магазина за оборудване на аквариуми „Тенкс А Лот“ на Петнайсета улица и я обгърна вълна горещ, влажен въздух. Отупа снега от ботушите си и разкопча якето.

Редици сини аквариуми закриваха всички стени на малкото магазинче, а средата запълваха три рафта с разнообразни стоки.

Мъж с дълга, сива коса вдигна поглед от плота зад касата и си отбеляза с пръст страницата на книгата, която четеше — най-новия Джак Ричър.

— С какво мога да съм ви полезен?

Клеър беше посетила три подобни магазина от началото на сутринта. И трите се оказаха безполезни. Тя се приближи до плота и показа на продавача значката си.

Той остави книгата си и се намръщи.

— Намерихте ли я?

— Кое да намерим?

— Значи не сте я намерили.

Клеър присви очи.

— Не съм сигурна какво…

— Ако не сте я намерили, не би трябвало да ми стърчите тук. По-добре да сте навън и да търсите. Хабите време! — Мъжът изсумтя разочаровано. — За нея съм ползвал данъчен кредит пет хиляди долара. Тя струва много по-малко от това, така че не мога да си ги поискам, нито да си позволя да си купя друга. Трябва да намерите копелето, което я открадна, и да го върнете тук!

Клеър вдигна ръце.

— Според мен трябва да започнем отначало. Аз съм детектив от отдел „Убийства“ на Чикагската полиция и…

— Убийства ли? Че защо детектив по убийствата ще търси откраднатата ми водна цистерна?

— Някой е откраднал цистерна, така ли?

— Не сте ли дошли за това?

Клер си изрови телефона от джоба и отвори снимката, която Клоз беше извадил от охранителната камера в парка.

— Да не е тази?

Мъжът взе телефона и се вгледа внимателно, дори пипна екрана с два пръста, за да го увеличи.

— Трудно е да се каже, снимката е калпава. Може и да е. Така смятам. Къде я намерихте?

— Познавате ли пикапа?

— Не.

Клеър си взе телефона и го пусна отново в джоба си.