Джей Баркер - И пета ще умре

Стените в тази част на затвора бяха направо веселяшки в сравнение с крилото с кабинетите — в пастелно воднисто с бежов бордюр и бежово бял таван. На всички ъгли имаше камери и ги следяха при преминаването им — безразлични всевиждащи очи, които се въртяха плавно на стойките си. Надзирателката преведе Сара и детектива през още три врати, преди да влязат в голяма зала, пълна с маси. Повечето бяха заети от затворници от едната страна и посетителите им от другата. Глъчката беше оглушителна, отекваше в циментовите блокчета на преградните стени. По протежение на западната бяха разположени индивидуалните стаи. Надзирателката връчи на Уернър някакъв плик, отвори вратата на втората и ги пусна вътре. Вратата се затвори с щракване.

Адвокатката остави куфарчето си на алуминиевата маса и седна на единия от четирите завинтени за земята стола. Отвори плика и огледа текста на единствената страница вътре.

— Майко мила!

— Какво има?

— Госпожа Доу се е забъркала в малко скарване снощи. Една от другите затворнички се е опитала да я намушка с острия край на префасонирана четка за зъби. Преди охраната да успее да раздели двете жени, Джейн Доу е измъкнала четката от ръката на нападателката си и я е намушкала три пъти — един в шията и два пъти в бедрото. След това е пуснала четката и е отстъпила с вдигнати ръце. Успяла е да пропусне всички големи артерии, но все пак е вкарала жената в затворническия лазарет. Нападателката твърди, че Джейн е започнала сбиването, но двама други свидетели заявяват, че другата затворничка първа е посегнала и подопечната ми се е защитавала. В зависимост от резултатите от разследването може да й бъдат повдигнати допълнителни обвинения… — Сара остави листа на куфарчето си и изруга. — Чудесно начало на сутринта с опит за убийство!

— Предполагам, Джейн Доу все още ли не говори?

Уернър кимна към вратата.

— Вероятно, след секунда ще разберем.

Разнесе се силно бръмчене и вратата се отвори. Джейн Доу № 2138 пристъпи в стаята с по един надзирател отпред и отзад.

Краката й бяха оковани заедно и веригата свързваше долните с подобни белезници горе на ръцете. Това я принуждаваше да се привежда неловко напред, дългата й кестенява коса падаше пред лицето и полепваше надолу по червения й гащеризон. Пазачът я отведе до единия стол и закопча оковите й за халка на масата. Тя вдигна и двете ръце към главата си и отметна косата от очите си. Портър забеляза татуировка с формата на осмица отвътре на китката й, преди да изчезне пак под ръкава.

— Здравей, Джейн — поздрави Уернър, — днес доведох един приятел. Това е детектив Сам Портър от Чикагската полиция.

Портър проследи как жената вдигна поглед и го залепи за него. Пребори се с желанието да отвърне очи. Тя леко наклони глава и се облегна на стола, като сплете пръсти. Не се усмихна, не се намръщи, не последва друга реакция освен пронизващия й поглед. Портър се настани до Уернър, от другата страна на жената. Бръкна в джоба си, извади снимката й и я сложи на масата между тях.

Тя я стрелна с поглед, после пак се обърна към него. Детективът я преобърна.

— Синът ти ти праща поздрави.

Не забеляза реакция у затворничката. Тя не сваляше поглед от него. Вдигна показалци и ги притисна в пълните си устни.

Ръкавът й се смъкна. Портър посочи татуировката.

— Защо не ми разкажеш за Франклин Кърби? Той също ли имаше такава татуировка?

При споменаването на Кърби ъгълчето на устата й се разтегна в лека усмивка. Тя е прогони с ново накланяне на главата.

Уернър въздъхна разочаровано.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи снощи? Нямаш никакви шансове да се измъкнеш оттук, ако се биеш с другите гости. Едно неточно свидетелско показание и ще се окажеш в списъка с обвинение в опит за убийство. Джебчийството е едно, но диря от трупове несъмнено ще ти върже ръцете за известно време…

Джейн Доу не сваляше очи от Портър.

Уернър продължи:

— Виж, можеш да си мълчиш колкото дълго желаеш. Не ми пука дали говориш с мен или не, но имай предвид, че с това не си помагаш, просто копаеш по-дълбок гроб. Имаме по-малко от седмица да изработим някаква защита или поне да пробием версията на обвинението, така че да можем да пледираме за по-малка присъда, а без твоя помощ не мога да направя нищо.

Макар жената да не говореше, Портър ясно виждаше умния блясък в очите й и огъня в ъгълчетата им. Дишането й беше бавно, равномерно. Без съмнение пулсът й биеше в премерен ритъм. Нямаше тревоги, нито притеснения — не би позволила подобно нещо. Оковите, ключалките на вратата и на целия затвор, това за нея беше само илюзия, без значение, в най-лошия случай просто затруднение.