Джей Баркер - И пета ще умре

Той сведе поглед към мястото, на което се бе намирала чашата мляко.

— Тя не слиза тук долу. Мазето не й харесва.

С ъгълчето на окото си Лариса зърна бояджийското платнище. Отклони очи. Не биваше да го гледа. Не трябваше да пада духом.

Похитителят й се взираше в мястото на чашата за мляко, а после забеляза и локвата мляко в дъното на клетката й, отчасти попита с одеялото.

Около половината момичета чупят стъклото и се опитват да ме наранят. Другата половина не го правят. Той ми каза, че ти си боец. Боец ще рече, че си силна. Силата е добър признак… — Инструкторът побутна купчината дрехи с обувка. — Ще ги облечеш, когато сме готови. Тогава ще си хубава. Ще се чувстваш красавица. Това е любимият й пуловер. Отпред има пони, виждаш ли?

Той разгъна пуловера и го вдигна.

— Когато приключим с какво? — въпросът й се изплъзна, преди Лариса да осъзнае, че е заговорила, и й се прииска да си вземе думите обратно. Не желаеше да чува отговора.

Инструкторът продължи да държи пуловера, без изобщо да й обърне внимание. Гледаше понито отпред, усмихна се, после внимателно сгъна дрехата и я постави върху купчината.

— Трябва да се съблечеш.

Лариса полека поклати глава и стисна стъклото още по-здраво. Отстъпи в дъното на клетката.

— Не. Няма да стане.

Мъжът съвсем леко отвори уста, сякаш дишаше през нея, а не през носа си. Плъзна език напред, облиза напуканите си устни и пак го прибра. Извади от задния си джоб електрошок, вдигна малкото устройство и натисна спусъка. Между двете връхчета затанцува светкавица.

— Ще оставиш на цимента парчето стъкло, което държиш, и ще се съблечеш, за да започнем. Тогава ще видиш. А прозреш ли веднъж, всичко ще бъде наред.

Лариса за малко да се подхлъзне на останките от млякото. Порязването в ръката й се отвори по-дълбоко при стягането на хватката. На пода закапа кръв.

Инструкторът се ококори.

— Не се самонаранявай! Хвърли стъклото!

Той извади връзка ключове от джоба си и започна да се мъчи с катинарите.

Лариса поднесе парчето стъкло към шията си и го притисна към плътта.

— Спри, иначе ще се порежа. Ще си прережа гърлото. Бог да ми е на помощ, ще го направя! — Тя се постара да говори спокойно и стегнато, да звучи, сякаш контролира ситуацията, но вместо това инструкциите се изсипаха пискливи, задавени от напиращите, сълзи.

Отстъпи още по-навътре в клетката, подхлъзна се на завивката и се блъсна в задната стена. Със свободната си ръка се опита да намери опора, но вместо това попадна на останките от стъклата, малките парчета се врязаха в дланта й на дузина места.

Инструкторът беше успял да свали първия катинар и работеше върху втория.

Дъхът на Лариса заседна в гърлото й. Не успяваше да си поеме достатъчно въздух. Втренчи се в този мъж, в това чудовище! Вторият катинар щракна. Той го изскубна от вратата и го захвърли настрани, влезе в клетката и тръгна към пленничката си. Настъпи ръката й, онази със стъклото в нея, прикова я към бетона и същевременно замахна с електрошока.

С другата си ръка Лариса напипа шепа стъкла на бетона — малки диаманти стъкло — награби колкото можа повече и без да се замисли дори, ги натъпка в устата си и преглътна. Пет, десет, двайсет, не знаеше колко са. Мислеше си, че ще боли, докато слизат надолу в гърлото й, но нямаше нищо подобно — беше като да преглътнеш капсула или кубчета лед.

Инструкторът се пребори да й вземе голямото парче стъкло. Захвърли самоделното й оръжие през вратата на клетката, а при удара в цимента то се разби на няколко отломки. Докато отлепи другата ръка на Лариса от устата й, беше твърде късно. Тя преглътна. Той я блъсна назад в стената, захвърли я като ненужна парцалена кукла, а от гърлото му изригна писък, по-силен от всичко, което тя би могла да издаде. Пищя близо цяла минута, преди най-накрая да излезе заднешком от клетката и да сложи катинарите на място.

— Какво направи? — изръмжа.

Лариса усети съвсем лека болка в стомаха си, нищо повече от убождане с топлийка.

Ден трети, 10:07 ч.

— Защо, по дяволите, още са тук?

Наш намали скоростта и паркира шевито на около две пресечки от къщата на Дейвис. Отсреща бяха паркирани два новинарски буса. Единият беше опънал голямата си антена към небето. Нямаше следа от репортери или оператори. Най-вероятно си седяха по превозните средства и се криеха от студа.

— Трябва да се приближим — заяви седналият до Наш Клоз, буквално залепил нос за екрана на лаптопа си. — Не виждам уай-фая им оттук.