Джей Баркер - И пета ще умре

Портър посегна към чашата.

— Така е чудесен, благодаря ви.

Адвокатката имаше лек акцент, внимателно изчистен и премахнат, но все още доловим. Не говореше като местните, като южняците.

Сара Уернър се усмихна, връчи на детектива неговата чаша и елегантно се настани в креслото зад бюрото, където с две ръце поднесе своята към устните си. Носеше тъмносива права пола с черни чорапи, изпънати по отлично оформените крака — нещо, което Портър гузно отбеляза, преди те да изчезнат под бюрото. Погледна пак към дипломите на стената и пресметна. Ако адвокатката беше влязла веднага в колежа, значи сега трябваше да е към четиридесет и петте, около десетилетие по-млада от него. Никога не би се досетил. Ако се натъкнеше на нея на улицата, щеше да предположи, че е най-много на трийсет и пет-шест. Като изключим съвсем леките бръчици в ъгълчетата на очите й, кожата й беше безупречна. Кестенявата й, леко чуплива коса стигаше до раменете. Детективът надушваше и лек аромат на люляк.

— Предполагам следва да попитам кой сте вие — каза адвокатката с усмивка.

Портър се взе в ръце и се върна в действителността.

— Съжалявам, последните няколко дни бяха доста объркани… — той й подаде една от визитките си. — Аз съм детектив Сам Портър от Чикагската полиция.

Адвокатката проучи внимателно визитката, след това я остави на ръба на бюрото си.

— Убиецът „Четирите маймуни“, а?

— Знаете ли за случая?

Тя постави визитката му върху купчинката близо до телефона си.

— Аз съм криминален адвокат, детектив. Ще ви призная, увлечението ми по престъпните умове граничи с манията. Следя всички високопрофилни случаи колкото се може по-внимателно. Как мога да ви помогна? Смятате ли, че по някакъв начин се е озовал в Ню Орлиънс?

Портър отпи от чая си и остави чашата на бюрото.

— Онова, което ще ви покажа, трябва да си остане между нас. Не можете да го обсъждате с никого, нали разбирате? Не сме обявили публично находката и не мога да рискувам информацията да излезе наяве сега.

— Разбира се.

Портър бръкна в джоба на якето си и извади снимката, остави я на бюрото и я обърна така, че адвокатката да може да я разгледа по-добре.

Сара още известно време не свали поглед от него, после се наведе към снимката.

— Това не е ли…

— Вашата клиентка, да. Така смятам.

— Какво общо има тя с Убиеца „Четирите маймуни“?

Портър обърна снимката и показа на адвокатката бележката на гърба.

— Смятам, че я открих. Б. — прочете Сара на глас. Намръщи се и пак се обърна към детектива. — Не разбрах връзката. Кого е намерил?

— Това е почеркът на Ансън Бишъп. Той смята, че клиентката ви е неговата майка.

Изражението на Сара дори не трепна.

— А вие какво мислите?

Портър сви рамене.

— Не знам какво да мисля. В този момент просто проследявам уликата. Какво можете да ми разкажете за нея?

Сара плъзна снимката обратно към него и извади картонена папка от пачката с документи от дясната си страна. Отвори я и разкри снимка от полицейско досие, прикрепена към лявата корица, и няколко листа, защипани за дясната.

— Джейн Доу номер 2138. Като изключим това название и списъка с обвинения, не знам нищо за нея. Срещала съм я два пъти и не ми е казала нито дума.

— Дори и на вас не е?

— Дори и на мен.

— Директорската канцелария ме уведоми, че е поискала вас по име. Единствено вашето име е изрекла и нито дума повече.

Беше ред на Сара да свие рамене.

— Нямам ни най-малка идея защо. Не знам дори откъде е научила името ми. Пускам доста обяви на локално ниво, така че най-вероятно е видяла някоя моя визитка или брошура. Може да е чула, че поемам случаи про боно. Или ме е избрала наслуки от телефонния указател, кой знае. Първия път, когато се срещнах с нея, й обясних, че може свободно да говори пред мен. Нищо от споделеното няма да бъде предадено или разказано на друг. Изнесох й цялата лекция за тайната между адвоката и клиента му. Седяхме повече от трийсет минути и тя само ме зяпаше… — Сара отпи отново от чая си, после продължи. — Втория път, когато ходих там, разгледах обвиненията й, обясних й колко са сериозни. Тя пак нищо не каза. Подписа обаче документите, с които ставам неин законен представител — сигурна съм, че разбира какво й казвам. Знам, че може да чете, просто отказва да говори.

— Излизала ли е пред съда?

Сара подбели очи.

— Само какъв шибан цирк беше делото. Съдия Кобрик се е сблъсквал с какво ли не наоколо и не си пада по игричките. Заплаши, че ще запише „пледирала виновна“, когато тя не проговори на изслушването. Убедих го да ми даде двуседмично отлагане. Ще трябва да се изправим пред съда на деветнайсети февруари, което ми оставя по-малко от седмица да се разбера с нея. Днес отивам в затвора и ако тя не иска да говори с мен, може би ще повикам психолог на консултация.