Джей Баркер - И пета ще умре

До тях елегантно паркира черно беемве със затъмнени прозорци.

— Това е адвокатска кола, със завързани очи ги познавам — коментира таксиджията.

Портър проследи отварянето на вратата откъм шофьора. От колата слезе жена с кестенява коса до раменете и твърде големи за лицето й слънчеви очила, озърна се и заключи. Тръгна към кантората.

Детективът се наведе към предната седалка.

— Колко ти дължа?

Хършел погледна в огледалото.

— Шестнайсет и седемдесет и пет.

Портър му даде двайсетачка и не взе рестото.

— Искаш ли да те изчакам?

Детективът проследи как жената отключва предната врата на кантората и влиза вътре. Затвори вратата. Връчи на шофьора още една десетачка.

— Чакай пет минути, ако не се върна дотогава, спокойно си тръгвай. Ще ти се обадя, ако ми потрябваш.

Хършел взе парите и ги пусна в джоба на ризата си.

— Тази твоя мацка трябва да е специална, че да си създаваш чак толкова проблеми. Повечето мъже предпочитат да продължат напред, вместо да се занимават с такива работи. Надявам се тя осъзнава какъв страхотен мъж си е намерила и ще си го спомни, като излезе.

Портър слезе от таксито и потупа покрива, преди да се обърне и да се упъти по стълбите към кантората.

Когато отвори вратата и влезе вътре, от дълбините на къщата зазвъня аларма. Климатикът го удари като юмрук. Не беше осъзнал колко горещо и влажно е отвън дори в този ранен час.

— Седнете и се настанете удобно. Веднага идвам — обади се от задната част на къщата женски глас. — Току-що пристигнах и съм сложила да запаря чай. Безполезна съм без кофеин.

Кантората не беше особено голяма, може би три на четири метра. Макар да, бе направен опит къщата да се обнови, Потър все пак остана с впечатлението, че стои в антрето на стар дом, а не в адвокатска кантора. Таваните бяха високи и обрамчени с гипсови орнаменти, а в средата имаше сложни шарки с тънки вълнички. Стените бяха покрити с ламперия. До големия панорамен прозорец отдясно имаше камина, както и малък диван с две кресла пред нея. До стената отляво стояха вградени лавици с книги и списания, на вид стари като къщата. В дъното на помещението се намираха антично дървено бюро и още два стола и трите отрупани с купчини книги и хартия. Разположена в дъното врата водеше към ярко осветен коридор. Портър си представи мислено къщата, каквато е била навремето — дневната тук отпред, кухнята и не така официалната семейна стая от задната страна. Чуваше крясъци на деца, които се чуват от единия край на къщата до другия, призрачни гласове от изгубено минало.

— Не се притеснявайте и си разчистете стол до бюрото ми. Книжата просто сложете на пода — подвикна адвокатката от задната стая. — Съжалявам, не очаквах посетители днес.

Имаше втори етаж. Познаваше се отвън.

Детективът се зачуди дали допълнителното пространство в някакъв момент е било превърнато в апартамент и дали Сара Уернър не само работи, но и живее тук. Както и фасадата на някогашната къща, станала кантора, това място изглеждаше различно от бордеите отвън, убежище в тъмния облак, надвиснал над тази част на града, пространство, застинало във времето и изгубило връзка със случвалото се зад дебелите врати и тухлените стени.

Портър отиде до бюрото, вдигна купчината документи от единия стол, остави я върху тази на другия и седна.

На стената до бюрото висяха няколко рамкирани дипломи. Г-жа Уернър беше взела бакалавърска степен в Пен Стейт и дипломата си по право от Правната катедра в Пенсилванския университет във Филаделфия през 1998 г. Портър не беше ходил в колеж. Постъпи в полицията малко след гимназия. Все се канеше да вземе степен по наказателно право, но след като говори с няколко полицаи, бързо стана ясно, че такава диплома няма да му помогне с нищо и само ще го вкара в дългове. Ако искаше да напредне в ролята на детектив от полицията, може би щяха да са му от полза допълнителни колежански точки, но той нямаше амбиции, поначало не хранеше такива. Хората, които работеха над него, носеха огромен товар от стрес на гърба си и прекарваха дните си зад бюро, в притеснения за бюджети и персонал. Неговият ум изискваше предизвикателствата, пожънати от работата на терен.

— Много се извинявам, че се наложи да ме чакате.

Портър се извърна и видя в коридора зад бюрото да стои жена с по една димяща чаша чай в двете ръце.

— Донесох и за вас — обясни тя. — Предположих, че ще е нелюбезно иначе, а и предпочитам да не го пия сама… — при тези думи в кафявите й очи блеснаха искрици, намек за лукаво кокетство. — О, забравих да питам дали искате мляко или захар?