Джей Баркер - И пета ще умре

— Рандал работи тук в Онкологията. Вече шеста година аз завеждам Спешното, в тази болница си сътрудничим плътно — обясни докторът. — Двамата с Рандал сме били и стажанти в Макгау.

Наш пристъпи към него.

— Какво е състоянието на д-р Дейвис? Той ще оживее ли?

— Засега е стабилен, но ударът може да е предизвикал перманентни увреждания. Чакам резултатите от скенера на главата, за да разберем… — докторът се обърна към госпожа Дейвис. — Грейс, откога Рандал пие лизиноприл 6 6 Лекарство, принадлежащо към класа на инхибиторите. Основно се използва за лечение на хипертония, сърдечна недостатъчност, инфаркт на миокарда. — Бел. прев. ?

Тя сбърчи вежди.

— Какво е лизиноприл?

— Използва се за регулиране на високо кръвно налягане.

— Рандал няма високо кръвно.

Докторът положи длан на рамото й.

— Възможно ли е да е имал и да не ти е казал? Може да не е искал да те тревожи?

Госпожа Дейвис поклати глава. Извади телефон от джоба си и започна да пише по екрана.

— Нямаше високо кръвно налягане, и двамата си мерим по няколко пъти седмично с онзи уред за китката, който донесе от конференцията миналата година… — тя връчи телефона си на доктора. — Ето, виж резултатите му.

Докторът превъртя показанията.

— Изглеждат нормални.

— Рандал дренира ежедневно — сподели с него Грейс. — При последния профилактичен преглед докторът му каза, че е в кондиция като трийсет и пет годишен.

— Ако случаят е такъв, имаме сериозен проблем — докторът се щипна за брадичката.

Клеър запази мълчание по време на разговора им. Нещо не беше наред.

— Какво има?

В началото лекарят не отговори, потънал в собствените си мисли. После каза:

— Намерихме повишена концентрация на лизиноприл в кръвта му. Ако трябва да гадая, вероятно е взел доста голяма доза — триста или дори четиристотин милиграма.

— Какво се смята за нормално? — попита Наш.

— Между две цяло и пет милиграма до четирийсет, не повече.

Клеър се обърна към Софи, но преди да успее да зададе въпроса си, тя започна да кима.

— Мисля, мисля… бяхме в кухнята. Аз — с чаша вода, госпожа Дейвис пиеше…

— Пиех портокалов сок — уточни Грейс Дейвис. — Рандал си направи кафе. Аз не пия кафе. Държи ме будна нощно време.

— Смяташ, че някой е подправил кафето? — обърна се Наш към Клеър.

Тя понечи да отговори, но после го дръпна настрана, да не ги чуват другите.

— Извършителят ни е убил бащата на Ела Рейнолдс — каза тя тихичко.

— Удушил е баща й и почти е отрязал главата му със струна за пиано — уточни Наш. — А в случая става дума за предозиране на лекарство, надали съвпада с профила. Може би доктор Дейвис е имал високо кръвно и се е лекувал, за да овладее състоянието си, като го е крил от съпругата си по някаква причина. Защо иначе да си мериш редовно кръвното у дома?

Клеър вдигна ръка и му показа своя „Епъл Уоч“.

— Това чудо следи всяка крачка, която правя през деня, следи сърцебиенето ми и дори ми казва кога съм си седяла на задника прекалено дълго. Всички следят здравето си напоследък! — тя го мушна по изпъкналия корем. — Поне би трябвало да го правят, така де.

— Аз съм удобно пълен, Клерче-меченце! Не ми трябва някаква джаджа на ръката, за да ми го напомня четири пъти дневно.

— Ако нормалната доза е две цяло и пет до четиридесет милиграма, а той е поел десеторна, не може да е случайност. Някой се е опитал да го убие — заяви Клеър.

— Може и да е опит за самоубийство — възрази Наш.

— Има само един начин да разберем — каза Клеър. Извади телефона си и се обади в полицията. — Пращам там криминалистите.

Наш кимна колебливо.

— Ще питам госпожа Дейвис къде крие резервния ключ.

Ден втори, 19:04 ч.

Специален агент Франк Пул паркира червения си джип чероки в Даунърс Гроув, пред Маклийн Роуд 300, на няколко къщи от 317 отдясно. Досието на Барбара Макинли лежеше отворено на седалката до него.

Това беше единственият известен адрес на Либи Макинли, записан в досието й от нейния надзорник при освобождаването й преди шест седмици.

Пул не биваше да е тук.

Процедурата не беше такава.

На алеята беше паркиран форд таурус от края на деветдесетте. Ако се съди по вида й, колата бе прекарала там известно време. На цвят беше избеляло винена или кафява, трудно беше да се познае в гаснещата светлина. По алеята не се виждаха следи от гуми, снегът върху колата бе натрупал нависоко. Имаше много ръжда, гумите бяха спаднали, накратко — изоставена и забравена кола. Дълги стебла кафява трева и плевели надзъртаха изпод пресния слой сняг, провален опит на зимата да прикрие неподдържаната морава. Къщата беше едноетажна, квадратна, без опити да наподобява конкретен стил. Четири стени и покрив, с пристроен към тях гараж за една кола. Бялата боя много отдавна се бе отказала от позициите си по фасадата и в обелените места под нея проблясваше тъмно дърво. Покривът се нуждаеше от ремонт, видимо провиснал над вероятно твърде малката дневна.