Джей Баркер - И пета ще умре

Но миризмата…

Пул мина покрай кухненския плот и влезе в малка дневна. Масата беше отрупана с кутии и хартия — формуляри за работа, копия от резюме с гордо написано отпред „Елизабет Макинли“. Имаше вестници, неотворени сметки, дрехи — женска блуза и сутиен, всички захвърлени хаотично.

— Госпожо Макинли? Тук ли сте?

Дъхът на Пул се виждаше в студения въздух. Той забеляза термостата на стената и го погледна. Отоплението беше изключено, а копчето — завъртяно в студено положение.

Отляво имаше отворена врата. Агентът мина през нея в малък хол. Държеше насочени напред пистолета и фенерчето си и се водеше по тях. Отдясно се намираше входната врата, заедно с големия прозорец, през който се беше опитал да надзърне, непрозрачен от тази страна, както и от предния двор. Отляво до стената, имаше диван, обърнат към малък телевизор, сложен върху касетки за мляко. Пред дивана стоеше евтина талашитена масичка. Някой беше избутал съдържанието й на пода — списания, дистанционно, няколко сметки и рекламни писма.

Върху масичката бяха подредени на равни разстояния и центрирани три бели кутии, пристегнати с черна лента. Бялото на кутиите бе опръскано с точици кафяво и алено, приличащи на пръски.

Право срещу агента имаше малка баня и друга врата отляво на телевизора, най-вероятно водеща към спалня.

Пул пристъпи напред и обходи с поглед банята. Бялата вана беше нашарена с кафяво, мивката — покрита със засъхнала паста за зъби. Мухлясала хавлия лежеше на пода, смачкана и изритана настрана до тоалетната чиния. Някой беше избърсал петно насред огледалото — неясното отражение на Пул се втренчи в него.

Той отстъпи назад от банята в хола, вече насочил пистолета си към вратата на спалнята. Видя кутиите на масата с ъгъла на окото си. Постара се да не ги гледа. Приближи отворената врата на спалнята по широка дъга, предпочиташе да влезе в стаята направо, вместо да се прокрадне по стената и да нахлуе отстрани. Лъчът на фенерчето, танцуващ по стените, разкри разкривен гардероб и легло.

За четирите подпори на леглото беше вързан труп на жена. Дрехите й бяха отрязани, неравните парчета — пръснати по пода. Плътта й беше покрита с малки червени разрези, хиляди на брой, по всеки сантиметър от голата плът. Очите й ги нямаше, две празни ямки. Устата беше пълна със суха, съсирена кръв. Пул знаеше, че под сплъстената коса и ушите й ще липсват. Щеше да ги намери в кутиите.

Свали фенерчето от пистолета си и прибра оръжието в кобура.

Втренчи се в останките на Либи Макинли.

Ден втори, 19:12 ч.

Пул стоеше напълно неподвижен, а дъхът му висеше във въздуха пред него и тънка бяла мъгла се виеше наоколо.

Стаята му се струваше твърде притихнала.

Когато влезеш в стая с поне един човек в нея, знаеш, че там има някой. Човешкото тяло някак издава тази личност на инстинктивно ниво. Предчувствията, чувството за самосъхранение, се усилват. Има лек прилив на адреналин, когато долавяш вида и звука на този човек, езика на тялото и поведението му. Почти незабавно мозъкът стига до заключения — привлечен ли съм от този човек, или отблъснат? Безразличен или смутен? Телата и умовете ни стигат до тези заключения за време, по-малко от нужното да мигнеш.

Ако човекът в стаята е жив.

Когато влезеш в стая, в която се намира само мъртвец, не засичаш подобна реакция. Без душа тялото е само черупка и умът някак го знае. Праща различни сигнали: как е умрял този човек? Кога е умрял? Дали онзи, който го е убил, все още е тук? Може ли нещо да ме нарани?

Пул погледна към тялото на Либи Макинли и не почувства нищо освен бездънно усещане за загуба, от което сърцето му се сви. Приближи до леглото и плъзна фенерчето по трупа й.

Пръстите на ръцете и краката бяха отрязани. Откри ги наредени спретнато на нощното шкафче, с мръсни ножици за омари до тях.

Бишъп не беше правил така досега. Значи ескалираше.

Пул провери лампата до леглото. Крушката беше махната.

При предишните жертви на У4М мястото на извършване на убийството винаги им убягваше. Убиецът разполагаше телата така, както искаше да бъдат намерени. Нито веднъж не бяха научили къде всъщност убива. Отговорният за случая агент, Хърлес, подозираше, че го прави в каналите под града, но Пул винаги бе имал друго мнение. Той смяташе, че Бишъп има специална стая, на уединено място, с особено значение за него, където може да работи, без да го прекъсват — място, което поглъща писъците, преди да го напуснат.