Джей Баркер - И пета ще умре

— Не казах, че и аз съм станал толкова добър. Според мен братчеда Мик може да е пропуснал една-две стъпки по време на обучението. Пипнаха ме при първия опит. Бях си пъхнал пръстите в нечий заден джоб, но жертвата ме сграбчи за китката и ми я счупи. Така писнах, че три ченгета дотърчаха да видят за какво е целият този шум. Не трябваше да грабя толкова едър кучи син като за първи път, ама прецених, че няма да усети кой знае какво с целия тоя масив зад себе си. Голяма грешка, тъй ще ти кажа.

— Колко ти дадоха?

Шофьорът въздъхна.

— Три дълги седмици и един ден. Излежах си ги, докато стигна до дело. Обаче ми бяха предостатъчни. Нямам желание да видя отново туй място отвътре, не, човече. Задникът ми си е напълно щастлив тук, на тази седалка. Като стана дума, накъде сме тръгнали?

Портър не откъсваше поглед от сградата. Бежов камък, тесни прозорци. Жената беше там някъде вътре.

— Какво можеш да ми кажеш за директора?

— Не е голяма проклетия. Влязох вътре и бях по-нисък от тревата, не съм говорил практически с никого. Излежах си седмиците самин, измих смрадта на излизане. Видях директора тамън за две минути, на първото ми слизане от автобуса, и той не каза нито дума, само гледаше как охраната влачи новите говеда към обора… Корав човек е, няма дума. Върви си с работата, предполагам… — той погледна Портър в задното огледало. — Сигурно не ми влиза в работата, но твоето приятелче за какво е вътре?

— Не знам.

— Питам, понеже затворниците с облекчен режим са настанени в друга сграда при източното крило. В Орлиънс пиянството и буйството са често явление — повечето ми идвания в този район са да дигна някой, пийнал над възможностите си в квартала и накрая прибран да изтрезнява нощес в панделата. Източното крило е от другата страна на затвора. Това тук е страната на закоравелите престъпници. Онези, които имат нужда от повече от една нощ зад решетките, за да си уредят сметките с Господ. Трябва да влезеш в правилната сграда, иначе си губиш времето в опити да стигнеш начело на опашката, преди да откриеш, че си на грешното място — обясни шофьорът.

— Тя е в тази сграда.

— Лоша работа, лоша работа.

— Някъде наблизо има ли хотел? — поинтересува се Портър.

— Мамка му, не и такъв, дето да ти се ще да отседнеш. Защо не идем обратно на брега и ще те закарам на хубаво място на Бърбън.

— Искам да съм наблизо.

Шофьорът си пое дълбоко дъх.

— Е, под ръка ни е Травелърс Бест, но и братовчед си не бих пратил да спи там, а пък заради него се издъних.

— И там става — кимна Портър.

Шофьорът завъртя очи и превключи на скорост.

— Ваканцията си е твоя, карай си я, както ти е кеф. Предупредил съм те обаче — ако замеряш от терасата си някой в тоя край на града, като нищо ще те надупчи с пищака си.

Хотелът не беше в приличен квартал. Само на няколко пресечки от затвора, масивната розова сграда беше курдисана над закрит паркинг, два етажа стаи под голяма флуоресцентна табела с надпис ХОТЕЛ ТРАВЕЛЪРС БЕСТ ИН — ИМА МЕСТА. Половината лампи бяха изгорели, а две от крушките примигваха зад мръсната бяла пластмаса.

Шофьорът спря таксито отстрани на сградата.

— Абсолютно сигурен ли си?

Портър вече беше отворил вратата.

— Приемат в брой, нали?

— Вероятно за стая там вътре ще приемат и кутия „Лъки“ и бутилка „Рипъл“. Сигурен съм, че се радват на парите в брой.

На брояча пишеше 51,23 долара. Портър извади три двайсетачки от портфейла си и ги връчи на шофьора.

— Задръж рестото.

Парите бързо изчезнаха в джоба на ризата му.

— Казвам се Хършел Кристман, между другото. Ако щеш да се повозиш, само ми дрънни и кацам веднага, даже и тук… — той кимна към хотела, връчи на Портър визитка с телефонния си номер, отпечатан с едър шрифт. — Върви през паркинга по протежение на бетонната стена. Рецепцията е от другата страна на асансьора, точно срещу сградата. Ако си промениш намеренията и решиш да спиш в Хилтън на Бърбън, само ми звънни. Ако искаш да разгледаш забележителностите, пак ми звънни. Тук съм си изкарал целия живот, зная града като петте си пръста… — шофьорът понижи глас. — Ако не можеш да се добереш до приятелката си, знам едно-две местенца, където да си намериш чисто нова дружка. Само ми звънни.

Портър кимна и пъхна визитката в джоба на панталона си.

— Благодаря за возенето, Хършел. Грижи се за себе си!

Таксито потегли и детективът остана сам сред далечните отгласи от сирени и високи гласове, които се носеха от мрака.