Джей Баркер - И пета ще умре

— Но би пял с Клеър и Портър обаче, нали?

— Това е различно.

— С какво е различно?

— Просто е такова.

— Мисля, че страдам от завист към партньорите ти. Ние в Ай Ти отдела не пеем.

Наш се вгледа през улицата.

— Имаме раздвижване.

Мъж в дебело синьо вълнено палто слезе от червен джип и се втурна през снега към масивната сива сграда в средата на паркинга. Трудно му беше да отключи с ръкавици, но успя да отвори вратата и се пъхна вътре.

— Сигурно е управителят или собственикът — предположи Клоз. — Прав беше. Дойде рано да се подготви за разпродажбата.

— Да вървим — Наш разкопча колана си и отвори вратата. Леденият вятър за малко да го събори, на всичкото отгоре се пързаляше по заледената улица. Вдигна си яката на палтото и я стисна здраво около врата си. Искаше му се да има шапка.

„Каре Ар Ъс“ имаше малък паркинг, не повече от два декара, обкръжен от висока черна ограда и монтирани високо жълти прожектори, които озаряваха във възможно най-ласкателна светлина селекцията коли втора ръка последен модел. Всяко превозно средство имаше етикет с привлекателен девиз под надутата си цена: Малък километраж! Без ръжда! Страхотна цена! Чиста!

Наш претича покрай тях и спря пред входа на офиса.

Клоз за малко да изгуби равновесие на ивица лед на тротоара. Бързо се озърна дали някой е забелязал. Зяпаше го единствено спътникът му.

— Като приключи това, ще се преместя във Флорида или Ел Ей! В топлите краища има сума ти работа за компютърни специалисти! — заяви Клоз, когато най-сетне се добра до сградата.

— Направиш ли го, всички фенове на „Къбс“ ще ти обърнат гръб. Отборите в топлите краища са най-гадните — нямат фен база. Хората са прекалено заети да се мотаят по цял ден по плажовете, да си търсят място за паркиране или да играят голф. Нямат време за истински спортове.

Клоз се тупна по гърдите.

— Аз — компютърджия! Да не мислиш, че страшно ми пука за спортовете?

Наш поклати глава:

— Никога няма да пея с теб!

— Все тая.

Вратата за малката офис сграда беше заключена, но детективът виждаше новодошлия да ходи вътре. Почука по стъклото и вдигна значката и картата си. Мъжът отвътре обърна гръб на картотеката в отсрещния ъгъл, както си беше с лъжица за кафе в ръка. Не се затрудни да демонстрира раздразнението си заради прекъсването и изигра цял етюд от пускането на лъжицата обратно в огромната кутия с кафе, преди да се потътри към вратата. Все още беше със синьото палто, сега разкопчано до средата на големия му корем. Отдолу надзърташе зелен пуловер.

Мъжът огледа значката през мръсната стъклена врата.

— Какво искате?

— Така не се поздравяват служители на реда — порица го Клозовски.

— Ние сме от Чикагската полиция. Трябва да поговорим с вас — надвика Наш воя на вятъра.

Мъжът с копнеж погледна кафеварката, после завъртя ключалката на вратата и я бутна, за да ти пусне вътре.

— Побързайте, да не избяга топлото!

Наш и Клоз се вмъкнаха при него и той заключи вратата зад тях. Пак се обърна към кафеварката.

— Изглеждате ми много навит да започнете деня — каза Наш.

Мъжът въздъхна.

— Съжалявам. Спрях цигарите миналата година, а поминалата — пиенето. Кофеинът е единственият порок, който ми е останал.

— Давайте — подкани то Наш.

Гледаха как непознатият се суети над картотеката и внимателно премерва десет лъжички мляно кафе и пълни резервоара на машината от малката чешмичка в дъното на помещението. Натисна едно копче и кафе машината се съживи, засъска и зашумя, докато топлеше водата. Мъжът се извърна към полицаите и най-сетне се поуспокои:

— Аз съм Мел Къмбърленд. Какво да направя за вас, драги служители на закона?

— Аз съм детектив Наш, а това е Едуин Клозовски… — полицаят извади мобилния си телефон от джоба, чукна по екрана и го вдигна към мъжа. — Това момиче познато ли ви е?

Къмбърленд посегна към бюрото до себе си и Наш за малко да извади пистолета си, преди да осъзнае, че той просто си взима очилата. Чу Клоз да се киска зад него.

Къмбърленд надяна очилата на носа си и се приближи.

— Може ли?

Детективът му връчи телефона.

Мел го вдигна на един пръст от лицето си и наклони леко глава, за да види по-добре снимката през очилата.

— Трябва ли да я познавам?

— Ето я колата — обади се Клоз зад тях. Наш се обърна и проследи показалеца му, протегнат към яркозелена мазда 2, паркирана отстрани.

— О, тази ли? — Къмбърленд върна телефона на Наш. — Чуйте сега, през цялото време обсъждам нещата с родителите. Няма закон, който да твърди, че дете не може да си купи кола. Просто не им е позволено да я карат, докато не вземат книжка. Тя нямаше и я взе на кредит, така че й казах, че не може да я вади от паркинга, докато не направи поне десет плащания. Дотогава ще навърши шестнайсет, така че няма скрито-покрито. Ако родителите й смятат да викнат ченгетата, предлагам да прегледат законите и наредбите, преди да започнат с пилеене на парите на данъкоплатците. Сигурен съм, че имате по-важни неща, за които да си ползвате времето. Аз със сигурност имам.