Джей Баркер - И пета ще умре

Зад Къмбърленд кафе машината засъска. Той опитно подмени каната й със захабена чаша, задържа я на място и пак ги размени, когато тя се напълни. На чашата с избелели букви беше напечатано „Тук няма смешни надписи, просто си държа кофеина вътре (и понякога уиски)“.

— Не бих отказал една доза — обади се Клозовски. — Може би в някоя от тези обаче… — и кимна към пакета чаши от стиропор, катурнат върху картотеката.

Къмбърленд напълни две и ги подаде на Клоз и Наш.

— Първите две плащания бяха навреме, но с третото закъснява, стават вече две седмици. Напоследък децата нямат чувство за отговорност. Вероятно си е профукала парите за рокля за бала или за нещо друго и не се е сетила да намине и да каже, че ще закъснее с вноската. Обикновено не припирам хлапетата и първия път не им търся сметка за забавянето, опитвам се да ги накарам да проумеят важността на навременното плащане, но вместо да се смирят, някои от тях се крият. Направят ли го два пъти и си имаме проблем.

— Тя е мъртва — каза Наш, загледан в лицето на мъжа за реакция.

Не последва такава, само:

— Е, не съм го направил аз.

— Така ли?

Къмбърленд остави чашата си на картотеката и вдигна ръце.

— Не съм сигурен какво си мислите, но аз само продадох кола на мацето. Виждал съм я четири, максимум пет пъти. Тя дойде, огледа няколко пъти паркинга, хареса си маздата, след това договорихме условията за вътрешен заем и това е. Както казах, закъснява две седмици със следващото плащане. За последно я видях в началото на годината. Технически дори не си е купила колата. Трябва да натрупа десет процента, преди да й я прехвърлим.

— Значи не сте я виждали от януари? — попита Наш.

Къмбърленд обиколи бюрото и натисна няколко копчета по клавиатурата на компютъра си.

— Ела Рейнолдс, нали така? Последно е идвала на трети януари и остави триста и двайсет долара. Казах й, че двеста са достатъчни, но тя не искаше някой друг да й купи колата, така че плати допълнително да излезе с една вноска напред. Месец преди това даде двеста седемдесет и три. Това беше на втори декември.

— Чудя се откъде е вземала парите — отбеляза Клоз. — Нямаме сведения да е работила.

Къмбърленд прелисти досието й.

— Според молбата й преподава на други ученици. Във всеки случай това е написала в графа „Заетост“.

— Може и да не е споменала за това на родителите си — обади се Клозовски. — И аз преподавах, а на татенцето дума не съм споменавал. Той щеше да ми отреже издръжката. Затварях си устата и сучех от две места.

— Сигурен съм, че си бил направо умопомрачително хлапе — отвърна Наш. — Преподаването обяснява и посещенията в Старбъкс. Освен да си търси кола, тя се е срещала там с ученици.

— Старбъкс и библиотеката, там го правех аз — съгласи се Клоз.

Наш потърси снимката на Лили Дейвис на телефона си и я показа на Къмбърленд.

— Ами това момиче? Виждали ли сте я тук?

Управителят се взря в малкото екранче и присви очи зад очилата.

— Не. Нея не я познавам.

— А възможно ли е да се е срещала с друг продавач във фирмата?

Къмбърленд поклати глава.

— И така да е, аз съм винаги тук. Създал съм си навик да опознавам всеки, който влезе през вратата. Някои от младите продавачи доста ги бива, но аз съм по-добър. От тях някой може и да си тръгне без продажба, но при мен такива няма. Винаги сключвам сделката.

— Ще ни трябва списък на всичките ви служители — каза Наш.

— Лесна работа. Тук сме с Брандън Стрингър и Дъг Фреденбърг. Дъг ми е механикът. От два дни е болен, има грип. Брандън трябва да дойде в осем.

— Някой от тях да е имал контакт с момичето на Рейнолдс?

— Поне аз не знам — каза Къмбърленд на Наш. — При първото й идване Брандън беше с друг клиент. Тя беше решително дребосъче, бързичко огледа маздата отвън, после влезе направо тук, в офиса, и ми каза, че иска да я купи. Без пробни обиколки. Няма и да позволя на някой без книжка да кара, но бих я извел на кръгче с колата.

— А къде беше онзи другият? Фреденбърг?

Къмбърленд пак чукна по компютъра си.

— Изглежда, е лежал под един понтиак в гаража, сменял е главен спирачен цилиндър. Рядко контактува с клиентите. Повече от добре дошли сте да изчакате Брандън. Може би искате да огледате паркинга? — той кимна към шевито на Наш, паркирано от другата страна на улицата. — Колата ви има потенциал да стане страхотно бебче, но разполагате ли с време и ресурси да го постигнете? Какво ще кажете да я смените с нещо симпатично и вече готово?