Джей Баркер - И пета ще умре

Вратата на пекарната се отвори отново и оттам, захапал сочен сандвич, излезе някакъв дъртак с пухкаво синьо палто и зелен шал с малки джудженца, които се катереха по коледни елхи. От дебелия бейгъл с яйца и бекон се вдигаше пара и устата на Лариса се напълни със слюнка.

Не!

Не се издържаше. Тя се отдалечи на няколко крачки по тротоара, по-близо до ъгъла. Леденият вятър се протягаше иззад сградата и тя потрепери.

Къде беше този тип?

Потропа с крака и започна да тича на място. Преди десет минути щеше да й пука какво си мислят другите минувачи по тротоара, но моментът беше отминал. Сега замръзваше до кости и ако не продължеше да се движи, щеше да се превърне в човешка ледена шушулка.

И тогава го видя.

Той спря до тротоара точно пред нея, пъхна се между пощенски камион и един очукан джип с включени аварийни светлини.

Лариса задърпа дръжката на вратата и я отвори в мига, когато колата спря да се движи. Тупна на седалката и затвори незабавно, а после протегна длани към отворите на отоплението.

— Закъсня двайсет минути. За малко да си тръгна.

Той се почеса отстрани по плетената черна шапка. Според нея беше плешив, но заради шапката нямаше как да е сигурна.

— Носиш ли си документите?

Лариса кимна и му подаде разпечатката от джоба си.

— Е, как ще станат нещата?

Мъжът й се усмихна сухо, докато закачаше документа към клипборд и го мяташе на задната седалка.

— Конкурсът, който спечели, ти дава право на един безплатен урок. Ако решиш да продължиш, цената е четиристотин долара. С тях си купуваш трийсет часа теоретични занимания, както и осем часа зад волана — минимумът, който щатът Илинойс изисква, за да можеш да вземеш книжка. Имаме и други програми с цени, достигащи до седемстотин долара, ако имаш проблеми с нещо конкретно, примерно успоредното паркиране или въпроси за писмения изпит.

— И можеш да ме взимаш оттук всеки път?

Той кимна.

— Събираме учениците си из целия град. Можем и да те оставим където и да е в рамките на града. Нали в крайна сметка ти ще караш.

Лариса се усмихна любезно. Инструкторът имаше проблем с изричането на ч-то в „ученици“ и ш-то в „караш“. Стори й се сладко, напомняше й за Кевин.

— Готова ли си да започнем с безплатния урок?

Лариса придърпа колана през гърдите си и го закопча.

— Готова съм, стига и вие да сте готов.

Инструкторът грижовно постави върху таблото за управление табелката „Учебна кола“, преди да се включи отново в движението. На Лариса й се малко глупаво, предвид, че същият надпис беше надраскан и навсякъде отвън по колата.

Ден трети, 7:33 ч.

Портър седеше на дървена пейка точно пред кабинета на директора, дълбоко под бетонните основи на окръжния затвор. Беше дошъл пеша от хотела и бързо стигна до извода, че тази част от града изглежда по-добре нощно време.

Град Ню Орлиънс миришеше странно. Дори в най-хубавите части на града смрадта витаеше няколко пръста над улиците, точно колкото да те погъделичка по ноздрите и да ти напомни къде се намираш. Близо до затвора вонята не си даваше труда да се крие. Всички задни улички и празни паркинги си имаха обитателите, не само местни, но и туристи, които пиеха до забрава и се отдалечаваха от светлините, музиката и веселието към основната привличаща сила на това място, нейде зад завесата на Оз.

Когато Портър стигна до централния вход, охраната го посрещна с уморено безразличие. Преди да заговори, пазачът се впусна в продължително оплакване за часовете за свиждания и местоположението на входовете за посетители. Портър му връчи една от визитките си от Чикагската полиция и му сподели причината за идването си. Пазачът не поиска да види значката му и на минаване през проверката Портър каза, че е оставил пистолета си в хотелския сейф. Рискуваше някой да се обади в Чикаго и да провери версията му, но нямаше голям избор. Не би получил достъп като цивилен.

Сградите на общинския затвор бяха оградени от бетонни стени и боядисани в мръснобяло. Поведоха го през поредица коридори и портали, докато не изгуби напълно представа в коя посока се движи. Въздухът му се струваше застоял и гранясал, а ехото от тропота на обувките оставяше впечатление, че се намира дълбоко под земята. Тъмничарят, който го съпровождаше, каза, че минават по кратък път до кабинета на директора, направо през търбуха на звяра. Портър определено не страдаше от клаустрофобия, но ако прекараше прекалено много време тук, това конкретно състояние като нищо щеше да се пробуди. Не си представяше какво е да работиш тук, да прекарваш сред тези стени всеки ден. При всяка стоманена врата се налагаше да спират и да чакат някой да дойде да ги пусне. Втренчените погледи на камерите му тежаха. Бяха разположени на всеки 5–6 метра.