Джей Баркер - И пета ще умре

При преминаването ни покрай сестринския пост сестра Джилман не се усмихна — вместо това сведе поглед към някакви документи на бюрото си и ги размести.

Вратата на момичето беше отворена.

Надзърнах вътре с надежда да я видя, седнала на леглото. Не беше в стаята. На дюшека нямаше чаршафи, а стаята беше напълно празна — нещо повече, бездушна.

— Къде е тя?

Докторът сложи ръка на рамото ми и ме побутна напред.

— Да вървим, Ансън.

Пред лекарския кабинет седяха двама души и двамата в омачкани костюми. Погледнаха ни, когато приближихме.

Единият се изправи.

— Това той ли е?

Хватката на доктора на рамото ми се стегна и след това ме пусна.

— Детектив, това е Ансън Бишъп. Ансън, това е полицаят, за когото ти споменах — детектив Уелдърман, а това е партньорът му, детектив… извинете, забравих ви името.

Другият мъж се изправи и приглади панталоните си.

— Стокс, Езра Стокс.

— Ела насам и се обърни, Ансън. Сложи ръце зад гърба си — нареди детектив Уелдърман.

Направих, както ми каза.

Студена стомана се плъзна около китките ми и чух щракане.

Белезници.

Детективът провери и двете гривни още веднъж, затегна ги така, че да се впият в кожата ми.

— Стегнати са.

— Аха.

Помислих си за кламерчето под матрака си. С кламерче бих могъл да отворя тези белезници.

— Да вървим — обади се Уелдърман и ме побутна напред.

Детектив Стокс ни преведе покрай бюрото на пазача, през металната врата, която се отваряше с електронно бръмчене, и после надолу през редица коридори, асансьор и накрая — през входната врата. Чувах зад гърба си д-р Огълсби да си говори тихичко с детектив Уелдърман, но не различавах думите.

Бяло шеви малибу чакаше до тротоара, боята му — покрита с пласт мръсотия и прахоляк. Стокс отвори задната врата.

Здраво забих пети в тротоара. Уелдърман дръпна белезниците и болезнено изви ръцете ми в раменете.

— Давай напред, хлапе.

Той ме бутна към колата.

— Може ли да говоря с момчето за момент? Насаме? — попита зад гърба ми д-р Огълсби.

— Само бързичко! — хватката на белезниците ми изчезна и двамата детективи заобиколиха колата отпред. Стокс извади кутия цигари от джоба си. Уелдърман вдигна ръка. Чух го да казва:

— Няма време!

Докторът ме обърна към себе си и коленичи на тротоара.

— Дадох ти много възможности да говориш с мен, Ансън, наистина много. Нищо друго не мога да направя за теб.

— Къде е момичето? — попитах. — Къде отиде тя?

— Трябва да съдействаш на тези хора. Ти си млад и ще можеш да оставиш изпитанията зад гърба си.

— Искам си ножа.

Докторът се наведе към мен. Помислих, че ще ме прегърне. След това прошепна в ухото ми:

— Какъв нож? — после се изправи и отстъпи назад. — Късмет, Ансън. Желая ти всичко хубаво.

Помаха на детективите и те се върнаха.

Стокс ме натика на задната седалка и затвори с трясък вратата.

Ден четвърти, 20:01 ч.

Постигнаха изненадващо добро време.

Портър поглеждаше неведнъж и виждаше скоростомера, навлязъл дълбоко в червената зона, макар Сара да настояваше, че беемвето й било „защитено“ спрямо полицията.

Когато светлините на Чикаго се появиха пред тях, тя най-сетне намали скоростта — не защото се притесняваше, а защото движението се увеличи.

— Вземи изход 26А — каза Джейн. Не беше обелила нито дума през цялото пътуване.

Портър с опита да я разговори в началото, като я подканваше с навеждащи въпроси от дневника на Бишъп — за семейство Картър, за Франклин Кърби и Ригс, съпруга й, дори за Бишъп — но тя не казваше нищо, само го стрелкаше със стоманените си очи и се обръщаше към прозореца, покрай който я подминаваше провинцията.

— Бъбривката най-сетне се обади — Сара се отклони в дясната лента. — Къде точно отиваме?

— Вземи изход 26А — повтори пътничката им.

— 26А, разбрано. После какво?

Не получи отговор.

Адвокатката завъртя очи.

— Добре, но ме предупреждавай достатъчно рано за дясна лента, така че да не заседнем сред колите!

Градът се приближаваше и скоро се усука около тях, високите сгради надвисваха от всички страни.

Въздухът изглеждаше студен.

Имаше навалял пресен сняг, всичко беше покрито сякаш с яркобял лак. Портър знаеше, че до сутринта снегът по магистралата ще добие убито сив цвят, даже черен на места, но засега изглеждаше пухкав и бял. Якето му още беше в багажника — в Ню Орлиънс нямаше нужда от него. Сара дори стоеше по къс ръкав.