Джей Баркер - И пета ще умре

— Засега не. Изглежда, се е махнал оттук. Сигурно е отишъл с Уернър някъде и още не се е върнал. Или Уернър е вътре и взима пример от директора на Стейтсвил и не си вдига телефона. Няма как да установим. Тя живее в апартамента на горния етаж. Би могла да се укрива с дни, без да има причини да излезе оттам.

Когато Пул се обади на агент Хърлес, началникът му смяташе, че Портър е измъкнал жената и Бишъп ще я прибере. По-вероятно беше да са уговорили среща зад къщата. Адвокатката не би рискувала размяната да стане в офиса й. Извън него можеше поне да твърди, че не е запозната със случилото се. Пул не разбираше защо изобщо се е забъркала. Защо си рискува лиценза? Доходите си? Вероятно дори и свободата?

Разбира се, всички подозрения на Хърлес бяха основани на теорията му, че Сам Портър работи съвместно с Бишъп, но на Пул тя не му звучеше достоверно и досега. Опита се да повярва в нея, постара се да я превърне в свое кредо, но нещо не пасваше.

Хърлес беше оставил изрични инструкции — отваряйте си очите за Портър, използвайте майката на Бишъп като примамка. Следете района, нападнете, когато забележите Бишъп. Дотогава не се пречкайте.

Пул се въртеше на едно място. Не разполагаше с нищо друго.

— Можете ли да ме закарате дотам?

Ден четвърти, 19:13 ч.

Когато Клеър пъхна в шкафче 1812 сребърния ключ, гравиран с Дж. X. С. С., и го завъртя, не очакваше да се случи нищо. Предполагаше, че ще усети съпротива като при всички други шкафчета, които опита през последните няколко часа. Не смяташе, че той ще се завърти и определено не и че вратичката ще се отключи.

— Сю?

Нейната санитарка и екскурзовод по шкафчетата вдигна поглед от най-новия роман на Нора Робъртс с меки корици и извади слушалките от ушите си.

— Да, госпожо?

— На кого принадлежи шкафче 1812?

Санитарката бръсна кичур руса коса от очите си и започва да рови в папката до себе си. Спря на трета или четвърта страница.

— То е… по дяволите.

— Чие е?

— На д-р Рандал Дейвис, онкология. Той… той умря онзи ден. Цялата болница говори за това. Тежък инсулт, ама той беше здрав като кон. Дъщеря му…

Клеър спря да слуша.

Подръпна вратата на шкафчето и то се отвори полека. Вътре откри дебела папка, близо пет сантиметра.

Върху нея беше поставена яркочервена ябълка. От нея стърчеше игла за спринцовка.

Клеър извади от джоба си чифт латексови ръкавици и си ги сложи.

— Сю? Може ли да ми донесеш чантата? Мисля, че още е в кабинета на администратора…

Щяха да й трябват пликчета за улики.

С два пръста внимателно извади ябълката от шкафчето и я завъртя в ръка. Кората около иглата беше леко обезцветена, но иначе не показваше признаци на състаряване. Внимателно я остави на пейката зад себе си и посегна към папката, този път с две ръце. Извади масивното нещо от шкафчето и го сложи на пейката до ябълката.

На етикета пишеше: ПОЛ ЕДУАРД ЪПЧЪРЧ

Вътре откри поне двеста страници, някои прикрепени към, кориците, други — свободни. Доклади, бележки, резултати от изследвания, снимки — всички датираха отпреди година. Най-отгоре, написано с познатите печатни букви, имаше бележка:

Здравей, детектив Нортън — или може би детектив Наш? Предполагам, че е един от двама ви.

Надявам се, че сте добре. По-добре от някои други.

Не съм писал скоро.

Изгубих сметка на дните.

Татко би откачил.

Много щеше да откачи:

Беше 15:24 ч., това поне знаех благодарение на вътрешния си часовник, но нямах представа кой ден сме или откога съм тук. Еднакво ежедневие и всяка еднаквост прелива в следващата.

Когато вратата към стаята ми щракна при превъртането на ключалката, вдигнах поглед и видях д-р Огълсби да стои на прага.

— Как си днес, Ансън?

— Добре.

Думата излезе мека и тиха и явно го изненада — първия път от дни насам, когато му заговорих или реагирах.

Седях на ръба на леглото, после станах и изпънах крака.

Обикновено докторът се усмихваше, когато идваше при мен за сеансите ни. Днес не беше така. Стрелна с поглед стаята ми — празния поднос от обяда на шкафчето, вчерашните дрехи, смачкани на купчина на стола — кламерчето беше натикано под ъгъла на матрака ми и ми се стори, че забелязах погледа му да се задържа там за момент, макар да бях сигурен, че съм внимавал, когато го слагах, и съм взел предвид камерата.

— Да вървим, Ансън.

Той отвори по-широко вратата и ми даде знак да изляза първи.