Джей Баркер - И пета ще умре

— Не мисля, че ни следва. Според мен си права, добър е с маскировката. Според мен е също и достатъчно умен да стои скрит. Ако трябва да се обзаложа, скатал се е някъде и чака напрежението да поотмине. Хората не са способни да задържат вниманието си дълго време. Изненадан съм, че пресата е все още по петите му. Веднага щом се разчуе друга голяма история, ще го сложат назад в новините. Ако планира да действа, ще го стори тогава.

— Разбирам какво правиш — каза Сара.

— Какво?

— Напълно смени темата. Попитах те за съпругата ти, а ти успя да върнеш разговора към Бишъп. Няма да го допусна. Искам отговори. Страшно си падам по хубави любовни истории. Кажи ми как сте се срещнали с Хедър. И ако се опиташ да се измъкнеш и да се върнеш към Бишъп, ще спра и ще те пребия с гаечен ключ. Наоколо виждам куп места за скриване на труп.

— Ти си страховито момиче.

— Жена. Страховита жена и се гордея с това. А сега ми разкажи за Хедър.

Портър въздъхна.

— Запознахме се в болницата, представи си.

— Болницата ли? Какво е станало?

— Бях новак в полицията, всъщност недалеч оттук — близо до Чарлстън. Улучиха ме в тила. Тя беше една от сестрите в травматологията, с късмет да работи в спешното точно когато ме докараха.

Сара се ококори.

— Застреляли са те в главата?

Портър посегна към тила си и напипа белега, малка подутина отляво.

— Беше сачма за въздушна пушка. Двамата с партньора ми се опитвахме да арестуваме дребен дилър, предимно нечист хероин и малко крек. На улицата го наричаха Бобъра. Притиснахме го в една уличка. Излязох му изотзад и партньорът ми заобиколи пресечката, за да мине от другата страна. Бобъра видя първо него, обърна се, паникьоса се да открие и мен зад гърба си. Беше надрусан, много нервен. Държеше оръжието в ръка и стреля по случайност. Не възнамеряваше да ме гръмне, дори не се целеше в мен, беше по-скоро по рефлекс. Куршумът улучи цистерната отзад, рикошира и ме удари право в тила.

— Боже мили! Как така си още жив?

Потър сви рамене.

— Дебела ми е главата сигурно. Куршумът заседна в костта, не успя да я пробие. Не стигна до мозъка ми, но беше на косъм.

— Е, на това му се вика късмет.

— Аха, предполагам. Смятат, че рикошетът ме е спасил. Директно попадение щеше да ме довърши. Все пак не ми се размина леко. Почти веднага започна да се група налягане… — той замлъкна за момент, за да си припомни. — Странно е, но помня самия удар. Беше като силен шамар отзад на тила. Не ме събори на земята, както става по филмите. Стърчах си като идиот. Помислих дали да не се кача в колата и да се самозакарам до болницата. Докоснах раната, видях кръв по пръстите си и направих поне две крачки, преди да падна. Свестих се чак след около седмица.

Сара настъпи спирачката, понеже през пътя претича дребно животинче и изчезна в храстите отстрани.

— Успяха ли да извадят куршума, или още е там?

— А, извадиха го. След това ме вкарали в кома, докато налягането в мозъка ми спадне… — той пак опипа малкия си белег. — Куршумът беше влязъл под странен ъгъл, ниско долу отляво. Така че налягането беше съсредоточено върху региона на хипокампуса.

Сара вдигна ръка.

— Чакай, това го знам. Става дума за частта, отговорна за емоциите и спомените.

— Златна звезда за момичето! — ухили се Портър. — Освен това управлява автономната ни нервна система и се занимава със зрителното разпознаване. Още докато съм бил в кома, е станало ясно, че нервната ми система 6 непокътната, но докато не се събудих, докторите не са могли да кажат дали не е пострадало нещо друго. Щом отворих очи, заварих Хедър надвесена над мен с прелестна усмивка и веднага разбрах, че съм влюбен.

Ден трети, 20:07 ч.

Клеър стоеше в коридора пред стая 316 в хотел Пийдмонт, стиснала юмруци и с топка в стомаха. Криминалистите бяха пристигнали преди десет минути и бяха запечатали стаята.

— Клерче-меченце?

Тя се обърна и видя Наш да слиза от асансьора и да си разкопчава дебелото палто.

— Какво, по дяволите, е станало?

Клеър поклати глава. Все още се опитваше да нареди пъзела.

— Той я е отровил. Или поне така мисля. Заставих я е да повърне. Беше стабилна, когато парамедиците я откараха. Все още в безсъзнание обаче.

— Но жива?

— Аха. Все още жива… — тя пристъпи няколко крачки с гръб към него. — Как е възможно това? Как това копеле успява да ни изпреварва така гадно?

— Ще го пипнем.

Когато тя се извърна да погледне колегата си, в очите й имаше сълзи.