Джей Баркер - И пета ще умре

Беше завършила дневника малко преди кацането.

В Грийнвил колата под наем, добре екипирана червена хюндай соната, също беше записана на нейно име.

Сара вкара адреса от дневника на Бишъп в джипиеса на телефона си и подкара в относителна тишина с Портър на пътническата седалка.

Щом напуснаха района на летището и стъпиха на магистралата, тя заговори първа.

— Може би трябва да наемем хотел и да отидем сутринта, когато е светло. Ще ни бъде трудно да видим каквото и да е в тъмното.

А беше тъмно.

В града светлината си проправяше път към всеки ъгъл. Улични лампи, светофари, офиси, магазини, винаги имаше светлина. Тук нямаше нищо. Небето беше черно като в рог, осеяно с далечни звезди. Портър виждаше на може би десетина метра магистралата пред тях, след което мракът поглъщаше лъчите на фаровете им. В рамките на минути след напускането на летището цивилизацията сякаш изчезна напълно, заменена от ширнали се поля и безлюдна пустош.

Детективът погледна джипиеса.

— Според твоята джаджабаджа сме само на тринайсет минути оттам. Предпочитам да ида, да видя каквото се вижда тази нощ и може би ще се върнем сутринта.

— Не спиш ли изобщо?

— Спах по време на полицейската академия.

— Струва ми се трудно за вярване. Къде другаде може да се научи такъв изумителен термин като джаджабаджа?

От Хедър.

Беше го чул от Хедър. Една от любимите й несъществуващи думи.

Той потърка с палец венчалния си пръстен.

Сара забеляза накъде гледа.

— Разкажи ми за нея.

Портър се изчерви.

— Не искаш да слушаш за жена ми.

— Напротив — отвърна адвокатката. — Много искам.

Всъщност не беше говорил за Хедър от смъртта й. Беше опитал и с Наш, и с Клер — и двамата го бяха налели е алкохол малко след като намериха Емъри и той се върна на работа. Въпреки че му бяха приятели, технически си оставаше техен началник и винаги щеше да има проблем с показването на емоции. А изживяваше смъртта на Хедър твърде тежко. Все още се хващаше да й говори по няколко пъти на ден. Сутрин, докато се обличаше, се задържаше прекалено дълго в гардеробната и милваше нежно дрехите й. Смъртта й беше оставила в душата му бездна, огромно празно пространство. Много му липсваше, всяка секунда от всеки ден.

— Казваше се Хедър. Беше убита в объркал се обир на магазинче на няколко пресечки от апартамента ни. Преди шест месеца. Хванаха извършителя, просто хлапе. Харнъл Кембъл… — Портър замълча за момент и зарея поглед през прозореца. — Но някак успя да избяга. Да си беше останал в ареста, понеже Ансън Бишъп го проследи. Смятаме, че го е убил. Тялото му така и не се появи. Бишъп остави ухото на хлапето на леглото ми като един вид подарък. Предполагам, че е точно такъв. Адски съм сигурен, че исках да го убия. Идеята, че ще прекара няколко години в затвора и ще си върне свободата, а моята. Хедър е завинаги изгубена, ме изяждаше жив. Прибрах се и ето ти го на: ухото на убиеца й в спретната малка кутия с бележка.

— Какво пишеше на бележката?

— Пишеше…

Сам,

Това е малък подарък от мен за теб…

Съжалявам, че не го чу как пищи.

Какво ще кажеш да ми върнеш услугата?

Малка размяна на услуги между приятели?

Помогни ми да намеря майка си.

Според мен е време с нея да си поговорим.

— Леле.

— Аха.

— И затова ли си тук? Затова си дошъл в Ню Орлиънс? Да му помогнеш да намери майка си?

Портър поклати глава.

— Тук съм, за да го хвана, точка. Тя е важен свидетел, нищо повече. Убийството на Кембъл е едностранна сделка. Не му дължа нищо освен удобна килия.

— Но и той би могъл да е в Ню Орлиънс. Нищо чудно да ни е гледал през цялото време! — посочи Сара. — Не може да влезе в затвора, без да рискува да го хванат, но сигурно е проследил всяко твое движение.

— Може би.

— Значи може да е и тук, да ни следи.

Портър не беше обмислил този вариант. Прие, че Бишъп го следи в Ню Орлиънс, но тук?

— Не съм сигурен. Не би могъл да знае какво сме си казали с майка му. Никой не видя какво написа тя в дневника освен нас. Адресът е тайна.

— В стаята за разпити има камери. Възможно е някоя от тях да го е хванала под добър ъгъл. А и някой отвътре ти е пъхнал телефона и ножа. Би могъл да ни е проследил до летището. Дявол да го вземе, може да е бил с нас в самолета. Някой умел майстор като него, който се е крил толкова време и е много добър с маскировката и сливането с тълпата. Според мен съм виждала лицето му по новините всеки ден, откакто ти го идентифицира. За да не го хванат, при целия този шум… — Сара не довърши репликата си, а се пресегна и бръсна свободен кичур от очите си, след това погледна в огледалото за задно виждане. — Не е наоколо обаче, не съм виждала друга кола от известно време. Разбира се, би могъл да кара след нас с изключени фарове. Така бих постъпила аз.